Падение и подем
- Автор: Бардуго Лий
- Серия: Гриша #3
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 9789542712947
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Падение и подем». Краткое содержание книги:
Алина ще трябва да създаде нови съюзи и да преглътне стари вражди. Но докато разкрива тайните на Тъмнейший, тя ще повдигне и булото на минало, което завинаги ще промени представата й за тяхната връзка и за силата, която самата тя притежава.
„История, несравнима с нищо, което досега съм чела.“
– Вероника Рот
„Невероятен микс от приключение, романтика и фентъзи“
– Рик Риърдън
– Защо точно ние? Тъмнейший...
– Тъмнейший вече го няма, както и Призоваващата слънцето. Сега Гриша могат да вземат съдбата си в свои ръце, а аз искам всички ордени да са представени: Етералки, Материалки и Корпоралки.
– Аз всъщност не съм Корпоралки, Алина.
– Когато ти беше дадено да избираш, ти предпочете червеното. Пък и смятам, че това разделение няма да е толкова важно, когато Гриша сами се управляват. Всички вие сте силни. Всички знаете какво е да си изкушен от мощта, от властта или познанието. Освен това всички сте герои.
– Те ще последват Зоя, може би Давид...
– Ъ? – обади се разсеяно той.
– Нищо. Ще ти се наложи да присъстваш на много съвещания.
– Мразя съвещанията – изръмжа той.
– Но изобщо не съм сигурна, че ще тръгнат след мен, Алина – продължи тя.
– Ще ги накараш да те последват. – Докоснах рамото ù. – Смела и несъкрушима.
По лицето ù бавно се разля усмивка. После ми смигна.
– И прекрасна.
Ухилих се.
– Значи приемаш?
– Приемам.
Прегърнах я силно. Тя се разсмя, после подръпна кичура, който се беше изплъзнал от забрадката ми.
– Вече губи цвят – каза. – Дали да не те поосвежим малко?
– Утре.
– Утре тогава – съгласи се тя.
Прегърнах я още веднъж, после се измъкнах навън в догарящата светлина на деня.
КРИВОЛИЧЕЙКИ, се измъкнах от лагера, следвайки множеството, което се точеше покрай сухите докове чак до пясъците, които доскоро бяха Безморие. Слънцето почти се беше скрило и падаше здрач, но кладата нямаше как да остане незабелязана – огромна купчина брезови дървета, чиито клони се бяха сплели като бели ръце.
Тръпки ме побиха при вида на момичето, което лежеше на върха ù. Косата ù се беше разпиляла около главата като бял ореол. Облечена беше в синьо-златен кафтан, а на врата ù личеше нашийника на Морозов – еленови рога, сребристосиви на фона на кожата. Каквото и изкуство да бяха приложили Фабрикаторите за сглобяването на отделните части, то оставаше невидимо за страничния наблюдател.
Погледът ми взе да блуждае по лицето ù – по моето лице. Женя беше свършила невероятно работа. Овалът беше съвсем точен, както и наклонът на носа, ъгълът на челюстта. Татуировката на бузата ù вече я нямаше. Почти нищо не бе останало от Руби, Солдат Сол, която можеше да доживее да стане Призоваваща слънцето, ако не беше загинала в Долината като обикновено момиче.
Отначало не се съгласих да използваме нейното тяло вместо мен, притеснена, че семейството ù няма да има какво да погребе. Толя беше този, който ме придума. „Тя имаше вяра, Алина. И дори ти да не я споделяш, позволи на нея този последен жест на преданост.“
До Руби лежеше Тъмнейший в черния си кафтан.
„Кой ли се е погрижил за него?“ – зачудих се, усещайки как гърлото ми болезнено се свива. Кой така старателно беше сресал черната му коса над челото? Кой беше сключил изящните му пръсти на гърдите?
В тълпата се чуваха гласове, че Тъмнейший няма място до светицата на кладата. На мен обаче ми се виждаше справедливо, а и нали хората трябваше да станат свидетели на свършека на всичко това.
Оцелелите Солдат Сол се бяха струпали около кладата, голите им гърди и гърбове бяха белязани с татуировки. Владим също беше тук; грубите ръбове на дамгата му се открояваха на светлината на пламъците. Наоколо хората ридаеха. Николай стоеше съвсем накрая, безупречен в униформата си на Първа армия; Аппарат беше застанал редом с него. Загърнах се още по-плътно в шала си.
Очите на Николай бегло срещнаха моите през множеството. После той даде знак. Аппарат простря ръце. Огнетворците удариха кремъчните огнива. Пламъците изригнаха в ярки дъги, закръжиха и се загмуркаха из брезовите клони като стрелкащи се птички, облизваха сухите стволове, докато те не започнаха да тлеят и не се дадоха на огъня.
Огънят се развилня, а пламъците блещукаха като потрепващи листа на величествено златно дърво. Около мен стоновете и риданията на тълпата се усилиха.
„Санкта – викаха те. – Санкта Алина.“
Димът подлюти очите ми. Мирисът му беше задушаващо сладникав.
Санкта Алина.
Никой не знаеше истинското му име, за да го прокълне или прослави, затова го промълвих едва чуто:
– Александър – прошепнах. Име на момче, от което се бе отказал. Почти забравено.
ПОСЛЕ
ПАРАКЛИСЪТ СЕ НАМИРАШЕ по крайбрежието на Западна Равка, южно от Ос Кърво, на брега на Истинското море. Тихо и уединено място, а вълните стигаха току до вратата. Белосаните стени бяха инкрустирани с морски раковини, а куполът над олтара приличаше не толкова на небе, колкото на синя морска бездна.