Смъртни белези

Ударих върха на ножа в дюшека си. Блъснах го толкова силно, че леглото се разтърси, и го пуснах. Ножът падна настрани, без дори да пробие плата. Изтръпнах от болка, а дори не знаех коя част от тялото ме болеше.

— Явно суверенът смята, че си достатъчно изобретателна да намериш начин — отвърна кротко Айджа.

Пъхнах последната хапка от препечената филийка в устата си и облегнах гръб на стената със скръстени ръце. Намирахме се в една от излъсканите, луксозни килии в недрата на амфитеатъра, под скамейките, които вече се пълнеха с хора, нетърпеливи да гледат смъртта ми. Бях победила в последния бой, но силите ми вече се изчерпваха. Тази сутрин дори пътят към тоалетната се бе оказал истински подвиг.

— Колко мило — отбелязах, разтваряйки широко ръце, за да му покажа синините си. — Виждаш ли колко ме обича брат ми?

— Започваш да се шегуваш — обади се Ризек от външната страна на килията. Чувах го приглушено през стъклената стена, която ни делеше. — На това му викам отчаяни мерки.

— Не, отчаяни мерки е да играеш тази глупава игра, преди да ме убиеш, само и само да ме изкараш лошата — поправих го. — Толкова ли се страхуваш, че народът на Шотет ще застане зад мен? Колко си жалък само.

— Опитай се да станеш на крака и ще видим какво значи да си „жалък“ — отвърна Ризек. — Хайде. Време е да вървим.

— Ще ми кажеш ли поне с кого ще се бия днес? — попитах.

Хванах се за рамката на леглото, стиснах зъби и се набрах да стана.

Едва се сдържах да изрева от болката, надигаща се в гърлото ми. Но успях.

— Ще видиш — каза Ризек. — Вече нямам търпение всичко това да свърши. Сигурен съм, че същото важи и за теб. Затова тази сутрин съм ти уредил специален противник.

Днес носеше синтетична броня, черен мат и по-гъвкава от традиционната шотетска и лъснати черни ботуши, с които изглеждаше още по-висок. Бялата му риза беше закопчана догоре и яката ѝ се подаваше над бронята без ръкави. С почти същия тоалет се яви на погребението на майка ни. Явно очакваше да ме види как умирам днес.

— Жалко, че възлюбеният ти не е тук, за да гледа — отбеляза Ризек. — Едва ли щеше да му е приятно.

Тези дни непрекъснато си повтарях последните думи на Зосита, майката на Тека, преди да тръгне към екзекуцията си. Попитах я дали си струва да загуби живота си, опълчвайки се на Ризек, а тя ми отвърна, че си е струвало. Щеше ми се да можех да споделя с нея, че вече я разбирах.

Вирнах брадичка.

— Знаеш ли, напоследък ми е трудно да преценя колко от брат ми е останало в теб. — Минавайки покрай Ризек на излизане от килията, се приведох към него и процедих: — Но щеше да си в много по-добро настроение, ако малкият ти план да откраднеш дарбата на Айджа беше проработил.

Усетих как увереността му рухва за миг. Очите му отскочиха към Айджа.

— Ясно — пророних. — Опитите ти са останали безуспешни. Все пак не си намерил начин да си присвоиш дарбата му.

— Отведи я — заповяда брат ми на Айджа. — Смъртта я чака.