Света троица [Войните на Розите-2]

Отсреща имаше много сгради — работилници и домове, дето се бяха разпилели извън града, завземайки ценната земя около моста. Складовете и пазарите на месо процъфтяваха там. Уорик зърна потоци мъже, които се провираха между къщите от дърво и тухли.

— Какво правят ония там? — попита Марч.

Уорик просто сви рамене. Лондончани познаваха града си много по-добре, отколкото той някога щеше да го познава. Видя, че тичащите мъже се събраха на едно място, с помощта на оръжието си нахлуха в една от тухлените сгради, ниска и разпростряна върху брега на Темза.

— Сигурно е за оръжие — предположи Солсбъри. — Има ли там оръжейна?

Един от войниците наблизо изведнъж изруга. Уорик се сети, че е от Лондон, и го повика.

— Знам какво е, милорд — отвърна мъжът и по лицето му се изписа страхопочитание. — Кралско депо, където правят оръдията.

Всеки един от тях се обърна и с изумление загледа как по пътеката покрай брега голяма група лондончани тикаха количката на едно черно оръдие. По размерите на дулото си оръдието лесно можеше да е едно от онези, дето стреляха по тълпата. Независимо от огромното му тегло шумната тълпа го буташе напред, без да спира, докато накрая го настани с лице към южната стена на Тауър, където нямаше топове.

Бяха намерили и торби с барут, докато още мъже с препъване ги следваха, стиснали в прегръдките си гюлета. Уорик източи врат, доколкото можа, и зърна притичващи фигури на високите стени на Тауър. Реката беше широка четвърт миля, но буйната вода нямаше да ги защити.

Първото гюле изпука и се разби в стената на Тауър, отчупи парчета камък и мазилка, които се разпръснаха по пътеката отдолу. Речните води закипяха, когато хиляди късчета заудряха по тях, след което потъваха. Див ликуващ рев се изтръгна от онази страна на реката, но не беше весел звук, по-скоро вой на вълци, готови да сплашват. Много време отне да се подготви вторият изстрел, но откъм кралските работилници донесоха друго оръдие, което насочиха срещу реката. Железните гюлета трещяха яко по старите камъни, отново и отново, докато се отвори огромна цепнатина, а част от външната стена се срина и се разпиля навън.

Уорик наблюдаваше зашеметен как мъжете на Лондон се прицелват и изстрелват поредното парче желязо с големината на кон. Димът и прахът известно време прикриваха нанесените щети, но после въздухът се прочисти и гледката задоволи онези, дето с такъв труд го бяха постигнали.

Оставиха оръдията на мястото им и тръгнаха обратно покрай брега към Лондонския мост. Уорик не се съмняваше, че ще се върнат тук, и поклати глава, като си представи касапницата, дето със сигурност щеше да последва.