Хилядният етаж [bg]

— Винаги съм те обичал — отвърна искрено той.

— Кога го осъзна?

Атлас поклати глава.

— Знам го открай време. Защо, ти имаше ли конкретен момент наум?

Ейвъри прехапа устна; почувства се глупаво, че е повдигнала въпроса, но Атлас я гледаше с очакване.

— Беше един ден след училище. Ти едва ли помниш… Пресякохме заедно и се наредихме на опашката за асансьора, но ти отиваше надолу, беше на тренировка по хокей, а аз се прибирах. Докато чаках, те видях през празната асансьорна шахта. Ти дори не поглеждаше към мен… — Тя се поколеба за момент, когато си припомни как светлината падаше в гръб на Атлас и го позлатяваше. — Не знам защо, но мисълта, че сме тръгнали в различни посоки, ме натъжи. Знам, че звучи глупаво — заговори тя по-бързо, — но в онзи момент си казах, че никога не искам да сме разделени.

— Не очаквах да кажеш това — призна той.

— Защо?

— Просто си мислех, че ще ми разкажеш някой важен, драматичен, епичен момент. Това обаче ми хареса.

Тя кимна и преплете пръсти с неговите. Усети новите мазоли по дланта му, точно в основата на пръстите, получени по време на трудната работа, която бе вършил през изминалата година. Прииска й се да ги целуне един по един.

— Готова ли си за сън? — попита Атлас.

— Филмът не е свършил — опита се да протестира Ейвъри, въпреки че не гледаха.

Атлас не възрази, защото знаеше какво има предвид тя. Не искаше да си ляга, защото това означаваше края на поредния ден — което означаваше, че са с един ден по-близо до връщането към действителността. Откакто родителите им ги нямаше, беше толкова забавно да са сами у дома, да не се притесняват, че ще ги хванат. Тя погледна прелестния хаос, която бе завладял апартамента им: пръснати навсякъде чинии, възглавници, изпопадали от канапето, ризата на Атлас метната в един ъгъл.

Ейвъри знаеше, че всичко това ще й липсва, когато родителите им се върнат. Опитваше се да не мисли за ситуацията им, но грозната истина бе непрекъснато с нея, надвисваше от ъгълчетата на ума й. Без значение какво правеха двамата с Атлас, връзката им беше дотук — откраднати, тайни моменти, когато е възможно. Двамата не можеха да имат живот заедно.

— Кое беше любимото ти място, на което беше тази година? — Тя се изправи и се опита да се разсее от тези потискащи мисли.

Атлас се замисли.

— Ходих на много места, Ейвс. Почти навсякъде, където предполагах, че трудно биха ме намерили. Куба, Арктика, Будапеща. Работих в една хижа в Амазония, в ранчо в Нова Зеландия. Известно време бях барман в Африка — добави и кимна към колието й.

— Много самотно ми се струва — прошепна Ейвъри.

— Така беше. Особено след като се опитвах да те забравя — призна Атлас и в гласа му долови болка, която никак не й хареса. Запита се с колко ли момичета е спал, докато се е опитвал да я забрави, след това бързо пропъди тази мисъл. Нямаше значение, вече нямаше никакво значение.

— Имаше обаче едно място, което много ми хареса. Един остров в Индонезия, за който останалата част от света почти е забравила, с невероятен бял пясък и толкова чиста вода, че можеш да видиш дъното. Градът е малък, с пъстроцветни покриви, ядат само риба и ориз и пият ром. Важното е, че са щастливи. Работих на рибарска лодка известно време.