Дар за бурята [bg]

38

Не чуваше нищо. Светът бе потънал в нереална и оглушителна тишина. Отвори очи и видя как се сипят огромните, сухи и тежки снежни парцали, които я погребваха, заглушавайки всеки друг звук, освен този на сърцето ѝ, което туптеше бавно, докато снегът я покриваше, запълвайки очите, носа и устата ѝ. Тогава усети прашния минерален вкус на брашното, вкуса на суров хляб и осъзна, че това не е сняг, а бял прах, с който безмилостният убиец я засипваше, за да я погребе жива в нощвите. „Не искам да умра“, помисли.

— Не искам да умра — извика и този вик в просъница я върна към действителността.

Опита се да отвори очи и ги усети лепкави от сълзите, които не бяха секнали, докато не заспа. Нужни ѝ бяха няколко секунди, за да познае стаята, в която се събуждаше. Обърна се инстинктивно, търсейки светлината, процеждаща се през процепите на щората, която някой бе оставил полуотворена и ѝ позволяваше да различи очертанията на огромен прозорец, покрит с голяма бяла завеса. При опита да стане нещо в главата така я прободе, че тя окончателно дойде на себе си. Изчака няколко секунди, докато острите бодежи в мозъка ѝ престанат. Отметна завивката и опря на килима босите си крака; едва тогава забеляза, че е напълно облечена, като се изключеха ботушите и чорапите, поставени до леглото. Потърси оръжието си и с облекчение установи, че е на нощното шкафче. Отиде до прозореца, олюлявайки се, вдигна щората и сивкавата тази сутрин светлина нахлу в стаята. Огромното легло, от което току-що бе станала, се налагаше в пространството; освен него имаше по едно нощно шкафче от двете страни и тежък антикварен шкаф от полирано тъмно дърво в долния край на леглото, който лъщеше на оскъдната светлина и служеше за стойка на огромна картина. Върна се в постелята, докато прокарваше ръка през заплетената си коса и си припомняше събитията от предишната нощ.

Беше плакала, беше плакала както никога преди през целия си живот; гърдите и гърбът още я боляха, сякаш между гръдната кост и гръбначния стълб се бе отворила кухина, жива рана, цепнатина в плеврата, през която бяха изтекли и въздухът, и животът. Но ѝ беше все едно, почти се гордееше с тази физическа болка, която раздираше гърдите ѝ. Спомни си, че той я бе успокоявал, беше я държал в прегръдките си, докато плачеше и проклинаше света, който за пореден път я бе посочил с пръст и я бе поставил в центъра на вниманието, карайки я отново да се чувства малка и уплашена. Но той беше тук. Не помнеше дали е казал и една дума, просто я прегърна и я остави да се наплаче, без да лъже, без да се опитва да спре сълзите ѝ с обещания, че всичко ще бъде наред, че скоро ще ѝ мине и няма да я боли толкова. Споменът за прегръдката му беше още жив и ѝ носеше неподправеното усещане за гладката и опъната кожа на слабото му и силно тяло, у което бе намерила опора, докато рухваше. Припомни си мириса, парфюма, който лъхаше от грубата вълнена тъкан на палтото, от кожата и косата му, и несъзнателно протегна ръка към белите възглавници; привлече ги към себе си, зарови лице в тях и задиша, търсейки, копнеейки за неговата миризма, за неговата топлина, пресъздавайки усещането за ръцете му по тялото си, за пръстите, които галеха косата ѝ, докато напразно се опитваше да скрие сълзите си, заровила лице във врата му.