Дар за бурята [bg]

— Какво ще правиш днес? Ще ходиш ли в съда?

— Може би към обед. Имам работа вкъщи, „изостанало четиво“— махна той към внушителната купчина документи върху масата. — А ти?

Тя се замисли за миг.

— Не знам, истината е, че нямам случай, по който да продължа да работя. Вероятно ще се заема с оправянето на бумагите и ще мина да видя дали има някакъв напредък по разследването за Йонан.

— После би могла да се върнеш… — каза Маркина, загледан в очите ѝ.

Не се усмихваше, но в думите му имаше някаква нотка, близка до молбата.

Амая се загледа в него. Закопчаната наполовина риза ѝ позволяваше да види изпъкналата ключица на загорялата му кожа, началото на шията, продължаваща към лицето, което винаги ѝ изглеждаше толкова младо, а в очите му — онази забавна решителност, която намираше за толкова привлекателна. Желаеше го. Това не беше работа за един ден. Той, с неговата игра на съблазняване, бе успял да се вмъкне в главата ѝ така напористо, че вече бе превзел всичко.

— …Или да остана — промълви тя.

Той въздъхна, преди да отговори.

— Не.

Отговорът му я изненада. Бе казал „не“, току-що я бе помолил да се върне, а сега казваше „не“. Объркването се изписа на лицето ѝ.

Той се усмихна хем твърдо, хем нежно.

— Това е заради начина, по който се озова тук… — обясни. — Вчера ти беше много тъжна, имаше нужда да говориш, от компания, от събеседник, който да слуша, да пиеш и да вдигаш тост за твоя приятел, да се напиеш… Днес си тук, у дома, нямаш представа колко пъти съм го пожелавал. Но не по този начин… При същите обстоятелства бих довел вкъщи всеки приятел, но не желая ти да дойдеш тук така. Знаеш какво изпитвам към теб, знаеш, че това няма да се промени, но няма да позволя помежду ни да се случи нещо случайно. Затова сега трябва да си тръгнеш, пък дано се върнеш, защото, ако го направиш, ако почукаш на вратата ми, когато ти отворя, ще знам, че идваш заради мен, че няма нищо случайно или временно в присъствието ти тук.

Амая не знаеше какво да отговори, беше напълно объркана. Остави чашата върху масата, стана и взе палтото и чантата си, окачена на облегалката на един стол. Обърна се пак да го погледне. Той я наблюдаваше все така сериозно, а в очите му все още присъстваше решителността, присъща за хората, които знаят неизвестни за теб неща. Тя затвори вратата зад себе си и измина павираната пътека от входа до улицата, усещайки как студът залепва като каска върху все още мократа ѝ коса. Спря едно такси, докато закопчаваше палтото си и вадеше от джобовете ръкавиците и шапката, които нахлузи по пътя към нейната кола. После подкара из града. Вече започваха задръстванията покрай училищата и магазините и тя свърна, проклинайки към околовръстното шосе, в посока Сан Себастиян.