Дар за бурята [bg]

— Мисля, че ще продължа на уиски, това пиеха на помена в дома на родителите на Йонан — обясни тя. — Не знам дори дали имаше нещо друго, едно много красиво момиче раздаваше чаши без право на избор, като на ирландско погребение.

— Две уискита тогава — обърна се Маркина към бармана.

— „Макалън“— уточни тя.

— Чудесен избор, госпожо — откликна възпитано човекът. — Знаете ли, че през 2010 година една бутилка „Макалън“ на шейсет и четири години бе продадена на търг от „Сотбис“ за четиристотин и шейсет хиляди долара?

— Надявам се да не е тази — пошегува се тя, докато наблюдаваше церемонията, с която барманът наливаше уискито в чашите.

Маркина ги взе с две ръце и ѝ подаде едната.

— Тогава да продължим с ирландския обичай и да пием за него.

Амая вдигна чашата си и отпи, чувствайки едновременно облекчение и безпокойство. Съзнаваше, че това се дължи отчасти на присъствието на съдията до нея, както и на необходимостта да признае, че през последните часове, наред с разигралия се около нея кошмар, част от тревогата ѝ се дължеше на факта, че той ѝ е ядосан, на опасението, че е изтървала тънката нишка, която в известен смисъл ги свързваше, че го е разочаровала, че не го е виждала отново да се усмихва по онзи начин. Маркина разказваше как присъствал веднъж на ирландско погребение, говореше за това, колко тъжно и вълнуващо било да наблюдава с каква почит се отнасят събралите се към живота на покойника, за старата традиция погребенията да траят по три дни, защото според местните предания, ако у починалия била останала дори капчица живот, ако бил изпаднал в каталепсия или се преструвал на умрял, това щяло да е окончателното изпитание, понеже нито един ирландец нямало да устои три дни без пиене и храна и с толкова много веселяци наоколо. Хубава история, която тя изслуша с престорено внимание, докато погледът ѝ за пореден път оставаше запленен от очертанията на устните му, от връхчето на езика, което за миг се подаваше, за да оближе полепналото по тях уиски, от мелодичния му глас, от ръцете, обгърнали чашата.

— Не си те представях да пиеш уиски — отбеляза той.

— По време на аутопсията, докато чакахме в кабинета на Сан Мартин, докторът извади една бутилка и пийнахме по глътка… Не знам, никога не бях се замисляла за традицията да се вдига тост за мъртвите, не беше планирано… Така или иначе, го направихме, както и днес, в дома на родителите му, отново с уиски. В това питие има нещо, не знам точно какво, някаква невероятна способност да успокоява, без да замъглява разсъдъка, да оставя мисълта свързана и същевременно да притъпява болката — каза Амая, отпи още една глътка и стисна устни.