Дар за бурята [bg]

— Амая — повика я майката на Йонан. До нея бе застанал млад мъж, в когото тя тутакси разпозна младежа от снимката на корабната палуба, която Йонан държеше на челно място в дневната си. — Искам да ви запозная с Марк, приятеля на Йонан.

Амая му подаде ръка и като погледна лицето му, видя всички признаци на дълбокото страдание. Очите говореха, че скоро е плакал, но в начина, по който стисна ръката ѝ, след като се раздели с майката и я отведе настрани, нямаше и капчица слабост.

— Марк — заговори тя. — Аз не знаех, ужасно ме е срам от това, но нямах представа, че двамата сте заедно.

Той взе две пълни чаши и ѝ подаде едната.

— Не се измъчвайте, той си беше такъв, много сдържан за личните си неща. Затова пък за вас често ми говореше.

Амая се усмихна.

— Ще дойдете ли с мен навън? — попита го тя и се запъти към терасата.

Наметна палтото си и излезе на снега, който вече не беше така сух и се разми под краката ѝ. Двамата се приближиха до парапета и в продължение на минута просто съзерцаваха светлините на града и мълчаливо пиеха.

— Запознахме се в Барселона преди година. Знаете ли, другия месец се канех да дойда да живея тук. Щяхме да се съберем много по-рано, но той категорично отказваше да се раздели с работата си и успя да ме убеди аз да го направя. Поисках да ме преместят, за щастие, фирмата ми има тук филиал… А сега — Марк отчаяно разтвори ръце — аз съм вече тук, а него го няма.

Амая усети в себе си нарастващ гняв, този тип гняв, който те кара да тичаш, да крещиш и да даваш обещания, които може би няма да успееш да изпълниш.

— Аз ще го пипна, да знаеш, ще хвана виновника, заклевам ти се.

Марк стисна очите и устата си, за да удържи сълзите.

— И какво от това? Това няма да ми го върне.

— Да — каза тя, — няма да ни го върне.

Абсолютната убеденост в думите ѝ я задави с тежестта на истината, която отказваше да приеме. От очите ѝ потекоха едри, кръгли сълзи, които знаеше, че не може да спре; въпреки това опита, но успя само да простене заедно с плача, който бликна от стомаха ѝ и разтресе цялото ѝ тяло. Марк я прегърна, хлипайки по онзи изпепеляващ и безутешен начин, който те изпразва отвътре, сякаш те обръща наопаки и излага на показ всичките ти нерви, запазен за хората, които плачат заедно с теб, защото изпитват същата болка. Двамата постояха така, долепени един до друг, забравили всички бариери на приличието, плачейки и подкрепяйки се взаимно, обединени от чувството, способно да сродява или да отдалечава хората както никое друго.

— Сигурно приличаме на двама пияни моряци — каза Марк след малко.

Амая се засмя, прекара ръка през лицето си и се отдръпна от него, забелязвайки, че все още са с чашите в ръце. Вдигнаха ги за мълчалив тост и отпиха.

Марк отново зарея поглед към светлините на града.

— Разпознавате ли това усещане за осъзнаване, когато нещо се случи, че докато си го изживявал, не си си давал сметка колко важно е ставащото около теб, а когато вече е отминало, изведнъж те осенява просветлението и започваш да се чувстваш като идиот? Сякаш си крачил през света, без да забелязваш нищо, сякаш си открил, че несъзнателно си прекосил минно поле, танцувайки като глупак.