Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

И се беше омъжила. За американец от корейски произход. Юрист. Навярно добър човек. Когато проверих за пръв път, имаха син. После проверих пак. Имаха още един.

Така че, не. Така и не се свързах с нея. Наблюдавах я от разстояние. Слушах, но не говорех.

Вместо това се опитах да се насиля да я забравя. Да забравя първия път, когато бях озаптил онзи пиян кретен в хотела и тя излезе на улицата и неохотно ми благодари, когато лицето й сияеше, докато слушаше и гледаше Терумаса Хино в „Таро“, и по-късно същата нощ, когато се целувахме в „Китазава-гава“ и аз се бях опикал, за да не се срамува, когато ми позволи да сваля ръцете й, за да докосвам гърдите й в банята, как обичаше да навежда глава, за да гледа как ме насочва в себе си, как плака, когато установи, че може да свършва, онези великолепни утрини, когато се докарвахме до изнемога в тясното й легло, и колко красива беше, невероятно красива.

Понякога отварям страницата й във Фейсбук. Глупаво е, знам. Смехотворно. И винаги си обещавам другия път да съм по-силен. Направо не разбирам какво ме кара да го правя. Защо най-мъчителните спомени са и най-сладостни, защо сладостта винаги ни кара пак да се връщаме, колкото и дълго да се измъчваме преди това? Не знам, както не знам и защо понякога седя в мрака и слушам Терумаса Хино да свири „Сам, сам и сам“. Просто го правя. Явно не мога периодично да не отварям онази кутийка със спомени, колкото и болезнено да е нейното съдържание. Опитвам се да престана. Ала понякога просто има неща, които можеш и които не можеш да направиш.

Годините са я пощадили. Косата й вече сивее, но още е дълга и усмивката й сияе, а онази сдържаност, онази суровост, толкова характерни за нея по онова време, вече ги няма, заменили са ги спокойствие и самоувереност. Няма нужда някой да я смята за мъжко момиче. Тя знае, че е такава. Може семейството да е омекотило характера й. Вече има внуци. Бебета, но все пак внуци. Къде отлитат годините?

Разглеждам снимките й, снимките на семейството й, и си представям как можеше, ала не се разви животът, животът, който наивно вярвах, че мога да имам и който може би даже заслужавам, но от който ме лишиха обстоятелствата и собствените ми действия.

Ще ми се да й бях казал, че я обичам. Измъчвам се, че не й го казах. За малко щях да го направя, обаче се уплаших. Това нямаше да промени нищо, наистина го вярвам. Но поне щеше да знае.