Острието на Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Острието на Фондацията». Краткое содержание книги:
Не друго, а Планът на Селдън беше успешен, и не друго, а Втората фондация осигуряваше той да продължи да бъде успешен. Тя, здравата ръка на кормилото на Фондацията, (всъщност Първата фондация, но на Терминус никой и не помисляше да прибави прилагателното) просто яздеше гребена на вълната.
За нея историята щеше да говори малко или дори никак. Тя само седеше пред командния пулт на един космически кораб, докато той — корабът — се направляваше отвън.
Дори Индбър Трети, който бе президентствал по време на катастрофалното падение на Фондацията пред Мулето, беше направил нещо. Най-малкото беше се сринал.
За кмет Бранно нямаше да се говори нищо!
Освен ако тоя Голан Тривайз, тоя безмозъчен съветник, тоя гръмоотвод не направи възможно да…
Бранно замислено погледна картата. Не бе от ония структури, произвеждани от модерни компютри. Беше по-скоро тримерен грозд светлини, който холографски рисуваше Галактиката насред въздуха. Въпреки че нямаше как картата да бъде накарана да се помести, завърти, увеличи или свие, човек можеше да я обикаля и да я разглежда от всеки ъгъл. Когато докосна един превключвател, голяма част от Галактиката, може би една трета (като се изключи ядрото, което бе „безжизнена земя“) почервеня. Това беше фондационната Федерация — повече от седем милиона населени светове, управлявани от Съвета и от самата нея; седемте милиона населени светове, които гласуваха и биваха представени в Палатата на световете. Палатата обсъждаше маловажни въпроси, а после ги гласуваше, като никога и по никой начин не се занимаваше с нещо действително сериозно.
Втори превключвател и от краищата на Федерацията тук-там изскочи бледорозово. Сфери на влияние! Това не бе фондационна територия, а райони, които — макар и номинално независими — никога не биха си помислили да се противопоставят на каквото и да е действие на Фондацията.
Не изпитваше съмнение, че има сила в Галактиката, която би могла да противостои на Фондацията, дори не и Втората фондация (стига човек само да знае къде е тя), че Фондацията можеше — когато си поиска — да разпрати своята флота от модерни кораби и просто да основе Втората империя.
Ала от началото на Плана бяха минали само пет столетия. Той изискваше десет века, преди да бъде основана Втората империя, а Втората фондация би трябвало да осигури осъществяването му. Тя поклати тъжно посивялата си глава. Ако Фондацията започнеше да действа сега, щеше да се провали. Въпреки че на корабите й не можеше да се противостои, действието сега водеше към провал.
Освен ако Тривайз, гръмоотводът, не привлечеше мълнията на Втората фондация — и мълнията не бъдеше проследена до източника си.
Тя се огледа. Къде ли беше Кодел? Не е време точно сега да закъснява.
И сякаш самата й мисъл го призова, понеже той влезе с широки крачки, приветливо усмихнат, приличащ повече от всякога на дядо с тия свои сиво-бели мустаци и загоряло лице. Изглеждаше по дядовски, но не стар. Естествено — той бе осем години по-млад от нея.
Как тъй напрежението не му се отразяваше? Нима петнадесетте години като директор на Сигурността не бяха оставили своя отпечатък?
57
Кодел бавно кимна — формалното приветствие, което бе необходимо, за да се започне разговор с кмета. Това беше традиция още от ония лоши времена на Индбърите. Почти всичко се бе променило, ала най-малко от всичко етикетът.
Той каза:
— Съжалявам, задето закъснях, госпожо кмете, но това, че арестувахте съветника Тривайз, най-накрая взе да се просмуква през анестезираната кожа на Съвета.
— О? — флегматично рече Бранно. — Да не участваме в дворцова революция?
— Никакви шансове. Ние държим положението. Само че ще се вдигне шум.
— Остави ги да си шумят. Това ще ги накара да се чувстват по-добре, а аз ще стоя настрани. Предполагам, мога да разчитам на общественото мнение?
— Мисля, че можете. Особено извън Терминус. Никой извън Терминус не се интересува какво се е случило с някакъв заблуден съветник.
— Аз се интересувам.
— А? Има новини?
— Лионо — каза кметът, — искам да науча за Сейшел.
— Не съм двукрака историческа книга — рече с усмивка Лионо Кодел.
— Не ми трябва историята. Искам да науча истината. Защо Сейшел е независим? Я погледни — тя посочи червеното на Фондацията на холографската карта, къде-то съвсем дълбоко във вътрешните спирали имаше едно бяло петно. — Ние почти сме ги капсулирали, почти сме ги всмукали, но те са все още бели. Дори не розови като лоялен съюзник.
Кодел сви рамене.
— Официално не са лоялен съюзник, но никога не са ни създавали грижи. Неутрални са.