Острието на Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Острието на Фондацията». Краткое содержание книги:
— Не си ме оскърбила — приветливо рече Гендибал. — Слушай, обещавам ти, че когато всичко туй мине, ще се погрижа да разполагаш с много дрехи — нови и по последната мода. Тръгнахме много бързо и изобщо не ми хрумна да взема резервни, но в края на краищата, Нови, тук сме само двамата и ще бъдем известно време твърде натясно, така че няма нужда да се… тревожиш толкова… заради… — той махна неопределено с ръка, понеже изведнъж съзря ужасения й поглед и си помисли: „Е, все пак тя е просто една селянка и си има собствени схващания; вероятно не би възразила на каквито и да е непристойности, стига да е облечена.“
Сетне се засрами от самия себе си и се почувства щастлив, че Нови не е „учен“, който може да долови мислите му.
— Да ти донеса ли дрехите? — попита я той.
— О, не, учителю. За теб туй не е… Аз зная къде са.
Малко по-късно я видя прилично облечена и със сресана коса. Край нея продължаваше да витае атмосфера на неудобство.
— Срам ме е, учителю, че се държах така неподобава… що. Трябваше да ги намеря сама.
— Няма нищо — рече Гендибал. — Ти напредваш много добре с галактическия, Нови. Много бързо усвояваш езика на учените.
Тя изведнъж се усмихна. Зъбите й бяха малко неравни, но това едва ли можеше да скрие как от похвалата лицето й просветля и стана почти очарователно. Гендибал си помисли, че май точно това е причината да му е почти приятно да я хвали.
— Когато се върна у дома, демяните ще смятат лошо за мен — рече тя. — Те ще казват, че аз бъдеш… съм думорежец. Така наричат хората, които говорят… странно. Не ги обичат такива.
— Съмнявам се, че ще се върнеш при демяните, Нови — отвърна Гендибал. — Сигурен съм, че за теб ще продължава да има място в комплекса с учените, дори когато това свърши.
— Бих се радвала, учителю.
— Предполагам, че не би желала да ме наричаш „говорителю Гендибал“ или просто… Не, виждам, че не би желала — повтори той в отговор на изписалото се на лицето й категорично възражение. — Добре, добре.
— Няма да е подходящо, учителю. Мога ли да попитам кога ще свърши това?
Гендибал поклати глава.
— Не ми е ясно. В момента просто се опитвам да се добера по-бързо до едно място. Този кораб, който за своята класа е много хубав, е бавен и „по-бързо“ не е особено бързо. Виждаш ли — той посочи уредите и картите — трябва да пресметна как да премина през обширни райони на космоса, но възможностите, на компютъра са ограничени, а аз не съм много вещ.
— Трябва да идеш бързо там, учителю, понеже има опасност ли?
— Какво те кара да мислиш, че има опасност, Нови?
— Понеже те наблюдавам понякога, когато ти не ме виждаш, и лицето ти изглежда… не знам думата. Не изпоплашен, искам да кажа уплашен, нито пък злоочакващ.
— Напрегнат — промърмори Гендибал.
— Изглеждаш… угрижен. Това ли е думата?
— Зависи. Какво имаш предвид под угрижен, Нови?
— Имам предвид, че изглеждаш, сякаш си казваш: „Какво да направя сега в тази голяма беда?“
Гендибал удивено я погледна.
— Думата е точно „угрижен“, но това на лицето ми ли го видя, Нови? Докато бях в Имението на учените, внимавах много никой да не може да види каквото и да е на лицето ми, но си мислех, че като съм сам в космоса, като изключа теб, разбира се, бих могъл да се отпусна и да стоя, така да се каже, по бельо. Съжалявам, накарах те да се чувстваш неудобно. Опитвам се да кажа, че щом си толкова чувствителна, ще трябва да бъда по-внимателен. От време на време ми се налага да си повтарям урока, че дори нементалиците могат да правят проницателни догадки.
Нови гледаше озадачено.
— Не разбирам, учителю.
— Говоря си сам, Нови. Не се угрижвай. Ха, ето пак тази дума!
— Но има ли опасност?
— Има проблем, Нови. Не знам какво ще намеря, когато стигна Сейшел — мястото, към което сме се запътили. Може да се озова в много трудно положение.
— Това не означава ли опасност?
— Не, понеже ще успея да се справя с нея.
— Откъде знаеш?
— Аз съм… учен. И съм най-добрият от всички. В Галактиката няма нищо, с което да не мога да се справя.
— Учителю — нещо много прилично на страдание разкриви лицето на Кови, — не искам да обиждавам… да те обиждам и да те ядосвам. Аз те видях с тоя слабоумен Рафирант и тогава ти беше в опасност, а той беше само демски фермер. Сега не знам какво те очаква… а и ти не знаеш.
Гендибал се почувства огорчен.
— Боиш ли се, Нови?
— Не за мен, учителю. Боя се, аз се боя… за теб.
— Можеш да кажеш просто: „Боя се“ — измърмори Гендибал. — Това също е на добър галактически.
За момент той потъна в мисли. После вдигна поглед, улови доста грубите длани на Сура Нови и каза: