Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Месец преди това „Анис“, един от кабулските вестници, пусна статия за обновеното сиропиталище. Поместиха и снимка — Заман, Тарик, Лайла и един възпитател, застанали в редица зад децата. Когато видя статията, Лайла си помисли за приятелките си от детинство Гити и Хасина и за думите на Хасина: „Докато навършим двайсет, двете с Гити ще сме родили по четири-пет деца. Но ти, Лайла, ти ще ни накараш нас, глупачките, да се гордеем се теб. Ти ще станеш известна. Сигурна съм, че някой ден ще взема вестника и ще видя снимката ти на първа страница.“ Снимката в „Анис“ не е на първа страница, но независимо от това Хасина беше познала.
Лайла се обръща и тръгва по същия коридор, където преди две години с Мариам бяха поверили Азиза на Заман. Лайла все още си спомня как трябваше да отлепва пръстите на детето от китката си. Помни как тичаше по коридора, едва сдържайки давещите я вопли, как Мариам викаше след нея, а Азиза пищеше, изпаднала в паника. По стените на коридора са закачени плакати с динозаври и анимационни герои, снимки на статуите на Буда и рисунки на сирачетата. Повечето рисунки изобразяват танкове, които мачкат колиби, мъже, размахващи заплашително автомати, палатки в бежански лагер, сцени от джихада.
Лайла завива зад ъгъла и вижда децата, които я чакат пред класната стая. Посрещат я шалчетата им, обръснатите им глави с малки прилепнали шапки, слабите им телца, красотата на техните опърпани фигурки.
Децата я зърват и се втурват към нея. Тичат през глава и я наобикалят. Настъпва суматоха от кресливи поздрави, възгласи, писукане, галене, вкопчване, дърпане, боричкане, за да се окажат в прегръдките й. Има протегнати ръчички и молби за внимание. Някои я наричат мами, но Лайла не ги поправя.
Тази сутрин не успява бързо да успокои децата, да ги накара да застанат в редица и да ги заведе в класната стая.
Тарик и Заман бяха направили тази класна стая, като бутнаха стената между две помещения. Подът е все още много изровен, липсват плочки. Временно е покрит с плътна мушама, но Тарик е обещал скоро да сложи нови плочки и килим.
Над вратата на класната стая е закована квадратна дъска, която Заман сам е рендосал и боядисал в сияйно бяло и е написал с четка четири стиха — неговият детски отговор на онези, които мърморят, че обещаните на Афганистан пари не идват, че възстановяването върви твърде бавно, че има корупция, че талибаните вече се прегрупират и ще се върнат в пълния смисъл на думата, че светът пак ще забрави Афганистан. Стиховете са от любимите му газели на Хафез:
Лайла минава под стиховете и влиза в класната стая. Децата сядат по местата си, разлистват шумно тетрадки и бъбрят. Азиза си приказва с момиченце от съседната редица. Хартиен самолет влита в стаята и описва дъга. Някой го хвърля обратно навън.
— Отворете учебниците по фарси, деца — казва Лайла и оставя своите книги на катедрата.
Докато трае шумоленето от разлиствани страници, Лайла отива до прозореца. Вън момчетата на игрището чакат реда си да упражняват свободен удар. Утринното слънце се изкачва бавно над планините. То блести по металния обръч на баскетболния кош, в синджирите на люлките, в провесената на врата на Заман свирка и в новите му здрави очила. Лайла поставя длани върху топлото стъкло на прозореца, затваря очи и оставя слънчевата светлина да огрее бузите, клепачите, челото й.
Най-напред, когато се върнаха в Кабул, страдаше, че не знае къде талибаните са погребали Мариам. Искаше й се да може да иде на гроба й, да поседи малко с нея, да остави цвете. Сега обаче чувства, че това е без значение. Мариам е винаги край нея. Тя е тук, в тези стени, които са пребоядисали, в дърветата, които са посадили, в одеялата, които топлят децата, във възглавниците, книгите и моливите. Тя е в смеха на децата. В стиховете, които Азиза рецитира, и в молитвите, които шепне, покланяйки се на запад. Но преди всичко Мариам е в сърцето на Лайла, където блести и пръска сиянието на хиляда слънца.
Лайла осъзна, че някой я вика. Обръща се и инстинктивно накланя глава, за да посрещне звука със здравото си ухо.
— Мами? Добре ли си?
Стаята е притихнала и децата са вперили очи в нея.
Лайла се кани да отговори, когато изведнъж дъхът й секва. Ръцете й се стрелват надолу и поглаждат мястото, където преди минута е усетила помръдване. Чака. Но няма друго помръдване.
— Мами?
— Кажи, миличка — усмихва се Лайла. — Добре съм. Да. Много съм добре.