Черен дъжд
- Автор: Браун Грэм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Черен дъжд». Краткое содержание книги:
— Съмнявам се, че ни заплашва нещо — успокои го Хоукър. — Предполагам, че са нощни животни.
— Точно това ме плаши — призна Макартър. — Но имах предвид друго. Трябваше да си тръгнем, когато индианците ни заплашиха. Трябваше да си тръгнем след пожара.
— Това щеше да ни спести много неприятности — съгласи се Хоукър.
— Да, щеше! За какви се мислехме, по дяволите? — Професорът поклати глава. — Ние сме големите бели хора, имаме пушки, никой не може да ни казва какво да правим.
Хоукър се засмя, Макартър погледна нагоре към него и каза:
— Смяташ, че се шегувам. Не, напълно съм сериозен.
Обливаше го внезапна вълна от енергия. Почувства се нервен и възбуден, замаян като дете, изяло пет блокчета шоколад.
— Казвам ти, трябваше да си тръгнем още същия ден — продължи археологът. — Трябваше да се върнем в онзи хотел, да си поръчаме бутилка хубав скоч и да се възползваме от спа центъра.
Хоукър се подсмихна.
— Не ми приличаш на любител на спа центровете.
— Прав си — призна Макартър. — По дяволите спа центърът, ще се задоволя със скоча. Въпросът е, че трябваше да оставим това място на индианците.
— Явно самото ни присъствие им пречи — отбеляза пилотът. — И това ме кара да се питам защо.
Макартър се озадачи.
— Какво искаш да кажеш?
Хоукър спря, погледна надолу и сви рамене, сякаш беше очевидно.
— Защо са ни толкова ядосани? Разбирам, не би трябвало да сме тук, ние оскверняваме земята с присъствието си — за тях сме чума или там за каквото ни смятат. И какво? Това място изобщо не е тяхно, нали така? Това е маянски храм. Изоставен от няколко хиляди години. Тогава защо им пука?
— Ами сигурно защото… — Макартър замълча, разтри челото си и се опита да се съсредоточи. — Предполагам, че причината…
Наистина не изглеждаше логично. Индианците холокуа нямаха никакво основание да се интересуват от храма или да се гневят от тяхното присъствие. Пирамидата бе оставена от маите, в това нямаше никакво съмнение, нито пък имаше данни, че индианците я смятат за своя. Нямаше и следи, че използват мястото за нещо. Дори го напускаха за месеци по време на номадските си скитания.
Подобно на всички строители, маите рисуваха себе си, своите храмове, градове и стели. Всичко това трябваше да напомня на света кои са и какво са правили. Ясно бяха съзнавали хода на времето и бяха държали да съхранят своето място в него.
Но индианците холокуа бяха точно обратното. Те оставаха на заден план, част от тъканта на самата природа — като ягуара, дърветата и мравките. Живееха за момента, неизменни и уединени. Макар че оставяха незначителни следи в природата, те не я изменяха.
Макартър отново вдигна поглед към Хоукър.
— Не би трябвало да им пука.
— Не би трябвало — потвърди пилотът. — Но им пука.
Хоукър вече беше най-малко на петнайсет метра височина и едва се виждаше сред листака. Изведнъж спря и изпъшка:
— Чудесно!
Колкото и да се взираше, професорът не можеше да види причината за загрижеността му.
— Какво става?
— Тук има нещо — съобщи Хоукър с отвращение.
— Какво? Някакво животно?
— Не. Прилича на гнездо. Общо взето, суха кал и листа.
— Е, не е ли нормално горе да има гнезда? — попита Макартър.
— От него стърчи ръка.
Археологът сбърчи нос.
— О, да. Това не е добре.
— Пази се — предупреди го Хоукър. — Ще се опитам да го съборя.
Макартър се отдръпна от дървото и застана на място, от което виждаше по-добре. Пилотът беше на петнайсетина метра височина и риташе овална маса засъхнала кал, разположена в чатала между ствола и един голям клон. Ръката не се забелязваше, но гнездото изглеждаше достатъчно голямо, за да обгърне човек.
От него започнаха да се отцепват парчета кал и то се напука. Професорът се отдалечи още повече, за да избегне падащите късове. След пет-шест ритника цялото гнездо се отлепи от дървото и с трясък падна на земята.
Хоукър продължи изкачването си, а Макартър отиде при падналия пашкул и започна да човърка калта с пръчка. Скоро отдолу се показаха човешко лице и рамене. Мъжът носеше маскировъчна униформа като на наемниците на Кауфман. Макартър отцепи още едно голямо парче пръст от гърдите на нещастника и се вцепени. Стори му се, че ръката на мъжа помръдва.