Черен дъжд
- Автор: Браун Грэм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Черен дъжд». Краткое содержание книги:
Тя кимна.
— И на мен ми се стори странно. Предполагам, че Кауфман ни е излъгал, за да се подсигури, че няма да го застреляме по изгрев. Той беше умно копеле.
— Да — съгласи се Хоукър. — И какво ще правим сега? Ако пуснем димка или ракета с грешен цвят, може да подплашим пилота. Навярно е най-добре да не правим нищо, да оставим любопитството му да го привлече насам. Може да изровим хората на Кауфман и да облечем техните униформи. — Озърна се към окопа, в който бяха погребали убитите наемници. — Пилотът може да се обърка и да се приземи… а може и да ни обстреля и да изчезне в далечината.
— Нямам особено желание да преживявам същото като снощи — отвърна Даниел. — Но единствената алтернатива е пет дни в джунглата. Сам си избери отровата.
Хоукър не искаше да вижда повече чудовища. Предполагаше, че хеликоптерът ще се върне, но шансът да издържат дотогава беше петдесет на петдесет. А и не се знаеше какво ще стане после. И все пак два дни на добре защитената поляна и петдесет процента вероятност бяха за предпочитане пред четири-пет дни преход в джунглата.
Даниел или прочете мислите му, или сама стигна до същото заключение.
— Тогава ще чакаме — реши тя. — И хайде да не обсъждаме проблема с другите.
Хоукър кимна и забеляза, че Макартър се приближава към тях. Бинтът на ръката му беше окървавен.
— Май си имаш нов пациент.
Даниел се обърна и каза на археолога:
— Седни. Ще ти сменя превръзката.
Докато тя режеше марлята от ръката му, Макартър се опитваше да седи неподвижно и изглеждаше измъчен, почти сломен.
— Тежка нощ, а? — обади се Хоукър.
— Когато жена ми беше болна — каза Макартър, — по време на химиотерапията по цели нощи повръщаше в банята. Часове наред сухи пристъпи. Облягаше се на затворената врата и трепереше, а вратата тракаше в касата. — Той затвори очи и преглътна буцата в гърлото си. — Но не искаше да й помагам, да я съжалявам. Искаше само да оздравее. И стига да не я чувах, се преструваше, че се получава, че й е по-добре. Затова лежах в стаята си час след час и се борех с поривите да се втурна при нея и заедно да се преструваме, че не умира.
— Снощи се чувствах по същия начин — продължи той. — Докато индианците безспирно повтаряха своето послание, всички се преструвахме, че не го чуваме, преструвахме се, че няма да умрем.
Хоукър и Даниел се спогледаха. Пилотът погледна професора в очите и каза:
— Още не сме мъртви.
— Но довечера всичко ще се повтори — възрази Макартър.
— Може би. Във всяко сражение нещата ти се струват по-лоши, отколкото са всъщност. Виждаш само своите загуби, не и тези на врага. Струва ти се, че още е силен, докато всъщност отслабва.
Посочи към джунглата и добави:
— Снощи не се справихме чак толкова зле. Живи сме. И здравата подпалихме задниците на ония същества. Някои от тях ще умрат, други ще си ближат раните и няма да се върнат. Което означава, че довечера ще са по-малко.
Това явно поободри Макартър.
— Има логика. Обаче пак ще дойдат — настоя той.
— Да, предполагам — съгласи се Хоукър. — Просто този път трябва да се подготвим по-добре от вчера.
— Как?
— Първо трябва да направим някои проучвания.
Макартър засия.
— Обичам проучванията. Каква е идеята ти?
— Да, каква всъщност е идеята? — подозрително попита Даниел.
Хоукър отново посочи гората и каза:
— Трябва да отидем там и да огледаме дърветата. Да проверим някои неща.
Макартър не изглеждаше въодушевен.
— Споменах ли колко мразя проучванията? Направо не мога да ги понасям.
Даниел се засмя и залепи чистия бинт с лейкопласт.
— Не, сериозно — прибави археологът. — Винаги съм оставял тези неща на асистентите си.
След няколко минути Хоукър и Макартър провериха радиостанциите. Първата приемаше накъсано и слабо. Пилотът взе втора и натисна бутона за предаване. Като че ли работеше.
— Тази става.
— Гледай да не я изтощиш — предупреди го Даниел. — Зарядното устройство е повредено.
— Страхотно! — Хоукър закачи уоки-токито на колана си. — Скоро ще живеем като в каменната ера.
Той нарами автомата и поведе Макартър към джунглата. Даниел ги проследи с поглед. Съзнаваше какво бреме лежи на плещите на Хоукър — очакванията на другите. Търсеха в него надежда, разчитаха, че ще ги отведе у дома. Докато той вярваше, че ще оцелеят, те също вярваха в това.