Черен дъжд

Пролог

Джунглата

Отгоре надвисваше мракът на джунглата и плътните й преплетени пластове се разпростираха като цирково шапито от грамадните стволове на високите дървета. Напоена от дъжда, тя стана непроницаема, дом на хиляди видове, повечето от които никога не напускаха прегръдката на нейния покров. Животът кипеше там горе, високо в горските върхари, а земята беше само за сенките, пълзящите гадини и всичко онова, което е умряло.

Джак Диксън остави погледа си да се спусне от тучния свят над него към пръстта под краката му. Приклекна и се вгледа в две стъпки. Отпечатъците от тежките обувки лесно се забелязваха, но малко се различаваха от онези, които беше открил по-рано — бяха по-дълбоки при пръстите и по-раздалечени един от друг.

Значи бяха започнали да тичат. Но защо?

Той се озърна наоколо, като се чудеше дали не се е приближил прекалено бързо и не се е издал. Струваше му се малко вероятно. Заради гъстите храсталаци видимостта беше почти нулева и стелещата се мъгла го обгръщаше в сива безкрайност. Сякаш не съществуваше нищо друго, сякаш го нямаше света — имаше само безброй дървета, обрасли с мъх, и лиани, безжизнено увиснали като въжета на празни бесилки.

Пък и ако го бяха видели, вече щеше да е мъртъв.

Диксън се обърна към мъжа, който го следваше, и посочи стъпките.

— Нещо ги е подплашило.

Другият, който се казваше Макрей, впери очи в следите и каза:

— Обаче не сме ние.

Диксън поклати глава.

— Не, не сме ние.

В далечината жужаха цикади, по лицето на Макрей пробяга едва забележим тик. Двамата не си казаха нищо повече и продължиха с насочени напред автомати, като се промъкваха още по-бавно през гъсталаците.

След няколко минути се натъкнаха на нещо, което Диксън напоследък беше свикнал да очаква. Нов труп. Убит наскоро, понеже не вонеше, макар че лешоядите вече го бяха открили. Когато Диксън се провря през последните преграждащи пътя му храсти, ятото тревожно се вдигна във въздуха и потърси убежище по дърветата.

Под птиците се показа обезобразено тяло на мъж, облечен в същата маскировъчна униформа като Диксън и Макрей. Лежеше по очи сред алена кал и от гърба му стърчеше строшена индианска стрела. От краката му липсваха късове месо, а дясната му ръка до рамото липсваше — не беше отрязана, а откъсната и от щръкналата кървава кост висяха само разръфани парчета плът и сухожилия.

— Какво е това, по дяволите?! — извърна се погнусен Макрей.

Диксън продължаваше да се взира в трупа, смутен, но запазил прагматизма си.