Окованият нарцис
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #10
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Окованият нарцис». Краткое содержание книги:
- Каспър можеше да се променя формата си от лебед на човек, когато пожелае. Рейна го използваше да види дали някой не-превръщач би изперкал ако се промени по средата на секс.
Почувствах реакцията на Мика дори от разстояние. Рийс изглеждаше ужасен:
- Видяла си го?
- Не, но Рейна добре се постара да ми каже за това в детайли. Опита се да ме накара да гледам едно от представленията му, но имах по-приятни неща за вършене.
- Правил го е доброволно? - попита Рийс.
- Не - казах. - Определено не бе по негов избор. Изглежда го мразеше.
- Ние виждаме фактът, че можем да променяме вида си, когато пожелаем като голям дар. Ние сме един от малкото превръщачи, който могат да го правят толкова лесно.
- Това е защото дарът ви е или проклятие или роден талант, повече отколкото болест?
- Така мислим. - каза той.
- Каспър бе под проклятие. - казах.
- Чудиш ли се за мен?
В действителност гледах адамовата ме ябълка да се движи, докато говореше и се чудех какво ли ще е чувството да забия зъби в гърлото му, но вероятно бе факт, който е добре да запазя за себе си. Продължих да говоря, но мисля, че Мика и Рафаел добре знаеха колко назъбен бе контролът ми. Прегърнах себе си и продължих да говоря, защото тишината бе изпълнена с ужасни изображение, ужасяващи желания.
- Да, чудя се. - казах.
- Бях роден лебедов крал.
- Роден си лебедов крал, а не лебед. Това ли значи да си мъжки? Всичките ли лебеди са жени?
Той ме погледна, изучавайки лицето ми.
- Бях роден лебедов крал. Аз съм първият крал от повече от век.
- Всички други са избрани да водят или се бият за правото, но ти го караш да звучи като наследствена монархия. - казах.
- Така е, но не кръвното родство ни прави различни, макар да си лебед или върви в семейството ти или не. Но не наследяваш титлата.
- Тогава от къде знаеш? - попитах.
Очите му потъмняха, тъмно сиво като буреносно небе.
- Отговорът на това е нещо интимно.
- Съжалявам, не знаех.
- Ще ти дам отговора, който търсиш, ако ти ми отговориш да един деликатен въпрос. Вгледахме се един в друг. Сърцебиенето ми бе почти нормално. Можех да го гледам без да помирисвам кръвта под кожата му. Говорейки, слушайки, правейки нещо нормално помагаше. Бях човек с говор и висши функции, не животно. Можех да се справя. Наистина. Излязох от кълбото си, бавно.
- Питай каквото искаш да знаеш. - казах.
- Ти ли уби Каспар Гундерсон, последният лебедов крал?
Примигнах срещу него. Това бе неочаквано. Въпросът накара пулса ми малко да се усили.
- Не, не съм.
- Знаеш ли кой го направи?
Примигнах отново. Зачудих се дали мога да излъжа и дали той може да разбере или не. Накрая останах с истината.
- Да.
- Кой.
Поклатих глава.
- Няма да отговоря на това.
- Защо не?
- Защото щях сама да убия Каспар, ако не се бе изплъзнал.
- Знам, че е виновен за няколко смъртни случая и че се е опитал да те убие и някой от приятелите ти. - каза Рийс.
- Малко по-гадно е от това - казах. - Той взимаше пари от ловци и ги снабдяваше с превръщачи.
Рийс кимна.
- Той също така превърна няколко лебеда под негова грижа в жертви. Мисля, че той и старата лупа споделят нещо - сексуален садизъм.
- Затова ли твоите момичета, както го изложи, бяха в клуба с Натаниел.
- Да, не играя подобни игри и те започнаха да копнеят за това.
Кимнах.
- Симпатизирам ти. - казах.
- Отговори искрено на въпросите ми, не мога да направя по-малко.
Той започна да разкопчава ризата си.
Погледнах към Мика, който сви рамене. Погледнах към Рафаел, който поклати глава. Приятно, че никой от нас не знаеше защо се съблича.
Той остави ризата си разкопчана и започна да вади долното риза от панталона си. Бе на път да покаже мекия си корем и не бях сто процента сигурна в контрола си ако го видя. Пулсът ми отново бе в гърлото. Тъй като явно никой от мъжете нямаше да попита, аз попитах:
- Защо се разсъбличаш.
- Да ви покажа символът на своя кралски сан.
Гледах се в него.
- Извинявай?
Рийс ме погледна.
- Не се тревожете, мис Блейк, няма да ви изненадам.
- Не се тревожа дали ще ме изненадате, Рийс, а това че... - но така и не довърших, защото той показа бялата, бялата кожа на стомаха си. В тъмнината на колата можех да видя пулса му точно зад пъпа му. По дяволите, почти можех да го вкуся в устата си, сякаш вече съм забила зъби в нежната кога, сякаш вече ядях пътя си към по-важните части. Нещо бе странно в цвета на косата на гърдите му. Бе почти твърде добре, твърде тънка, твърде деликатна, правейки бяла линия надолу към центъра на гърдите ми и разделяйки се като обърнах триъгълник около пъпа му, после надолу в панталоните му.