Окованият нарцис
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #10
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Окованият нарцис». Краткое содержание книги:
- Не би посмяла.
Насочих дулото на оръжието си към нея и не почувствах нищо. Бе голямо, студено празно място вътре в мен - напълно спокойно и мирно. Но в центъра на това празно място мирът бе много близо до задоволството. Отдавна очаквах да направя това. Застрелях я два пъти в гърдите, докато все още ми казваше, че няма да я застрелям. Тя се обърна, гръбнакът й се изви на дъга, ръцете й драскаха по пътя, краката й подритваха, докато се опитваше да диша.
Всички бяха разчистили голяма пространство около нея. Застанах над нея и се вгледах надолу към нея, докато се опитваше да диша и сърцето й се бореше около раната, която й бях направила.
- Постоянно повтаряш, че не мога да те убия като истинска Нимир-Ра като разкъсам гърлото ти или те изкормя. Може би това скоро ще се промени, но дотогава мога да те застрелям и ти ще си просто мъртва.
Очите й се въртяха отчаяно, докато тялото й се опитваше да се справи с вредата. Кръв се появи в устата й.
- Тази път не бе сребро. Но провали ме отново, Елизабет, в нещо голямо или дребно, провали се пред който и да е член на този пард и ще те убия.
Най-накрая имаше достатъчно въздух да проговори. Изплю кръв и думите си:
- Кучка, дори нямаш... - още кръв, - смелостта... - тъмна кръв от устата й, - да ме застреляш наистина.
Гледайки надолу към нея осъзнах нещо, което преди не бях. Елизабет искаше да я убия. Искаше да я изпратя, където е Габриел. Най-вероятно не бе осъзнала какво иска, но ако не бе смъртно желание, бе нещо много близко.
Лежеше там и се лекуваше, проклинаше ме и ми казваше колко съм слаба. Отново я застрелях в гърдите. Тя се гърчеше и трепереше и локвата кръв просто се разшири под тялото й.
Оставих пълнителя да падне в ръката ми от оръжието, оставих го в другия си джоб и взех отново основния си пълнител за оръжието.
- Този път сребро, Елизабет. Нещо повече за казване? - изчаках, докато оздравя достатъчно да говори. - Отговори ми, Елизабет.
Тя се вгледа в мен и имаше нещо в очите й, нещо, което ми казваше, че най-накрая сме се разбрали. Тя се боеше от мен и понякога това е най-доброто, което може да направиш с хората. Опитах се с любезност. Опитах с приятелство. Опитах с уважение. Но когато всичко друго се провали, страхът ще свърши работата.
- Добре, Елизабет, радвам се, че се разбрахме.
Обърнах се към другите. Те ме гледаха сякаш ми е израснала втора глава - гадна. Мика държеше дрехите ми и пуснах кобура си, за да се облека. Никой не каза нищо, докато се обличах.
Когато всичко си бе отново на място:
- Ще отиваме ли сега към къщата?
Калеб изглеждаше зле. Мика изглеждаше доволен. Също и Мърл, и Джина, и всичките ми леопарди.
- Няма да ти бъдат позволени оръжия тази вечер в лупанара. - каза Мърл.
- Затова са ножовете. - казах.
Гледа се в мен сякаш не бе сигурен или съм сериозна или не.
- Усмихни се, Мърл, тя ще се излекува.
- Започвам да вярвам каквото казаха плъхолаците.
- И какво е това?
- Че си достатъчно страшна и без да бъдеш Нимир-Ра.
- Това дори не е близко до страшно. - казах.
Очите му се разшириха.
- Наистина?
Бе Натаниел, който каза:
- Наистина.
Останалите ми котки го последваха, кимайки.
- Тогава защо не се боите от нея? - попита Джина.
- Защото не се опитва да плаши нас - каза Зейн. Той погледна надолу към Елизабет, все още неспособна да помръдне. - Разбира се, може би правилата са се променили.
- Само за малки лоши леопарди - казах аз. - Нека да вземем плъховете и да вървим да видим вълците.
- И лебедите. - каза Мика.
- Лебеди?
Той се усмихна.
- Имаш нови завоевания, Анита, дори когато не искаш.
Той ми подаде ръка. Поколебах се, тогава бавно я взех. Пръстите ни се докоснаха и вървяхме ръка за ръка надолу по пътя и се чувствах добре и наистина, сякаш бях открила част от себе си, която липсваше. Оставих Зейн да се увери, че Елизабет не бъде прегазена от кола. Изпратихме д-р Лилиан да я види. Останалите леопарди последваха Мика и мен, и за първи път откакто наследих котките, се почувствах като истинска Нимир-Ра. И може би, само може би, нямаше да ги предам.
21
Рафаел, кралят плъх имаше черна лимузина. Никога не ми е приличал на човек с лимузина и го попитах.
Той каза:
- Маркус и Рейна обичаха да правят голямо шоу с подобни неща. Аз и плъховете ми не искаме да правим спектакъл за себе си, така че имаме лимузина.