Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
И все пак... можех ли наистина да си тръгна сега и никога да не разбера за какво е било всичко това? Да живея с неразгаданата двуполюсност, която оформяше всеки мой избор? Исках ли да живея така – в противоречие със себе си, объркана, в полууплашеното съществувание на някой, който се е уплашил в критичния момент?
Сигурността е ограда, а оградите са за овце – бях казала на Роуина.
Чудя се чия страна ще избереш – беше отвърнала тя язвително, – ако си подложена на изпитание.
Това беше изпитанието.
Разпуках леда, отърсих го от кожата си и се отправих към върха на хребета.
Двадесет и осем
В този момент, точно преди да мога да видя какво има отвъд билото, последният спомен, който подтисках, изплува на повърхността в отчаян опит да ме накара да подвия опашка и да побегна.
И почти успя.
Щом се изкатерех до хребета, щях да видя ковчег, изваян от същия синьочерен лед, от който са направени четирите камъка. Ковчегът щеше да е разположен в центъра на покрит със сняг подиум и щеше да бъде ограден от отвесни скали.
Бръснещите повеи на вледеняващ вятър щяха да разбъркат косата ми. Щях да постоя в спор със себе си преди да се отправя към гробницата.
Капакът щеше да бъде сложно гравиран с древни символи. Щях да натисна с ръце руните десет и две, да подместя капака настрани и да погледна вътре.
И щях да запищя.
Забавих крачка.
Затворих очи, но въпреки че се опитвах с всички сили, не успях да видя какво в ковчега ме кара да пищя. Беше очевидно, че ще трябва да извърша истински подвиг, за да разбера как завършва моя повтарящ се нощен кошмар.
Обхванах раменета си, отправих се към върха и спрях изумена.
Там имаше леден гроб, сложно гравиран и украсен точно по начина, по който си го представях. Но той определено не изглеждаше достатъчно голям, за да побере краля.
И кой беше този?
Това беше нов неочакван обрат. В кошмарите ми никога не е имало друг освен мен и този, който е в ковчега.
Висок, красиво сложен, леденобял и гладък като мрамор, с дълга кехлибареночерна коса той седеше върху замръзнала преспа сняг до ковчега, заровил лице в ръцете си.
Стоях на върха на хребета вторачена. Вятърът от високите скали сплиташе косата ми. Беше ли той призрак? Спомен? Но той нито избледняваше по краищата, нито беше прозрачен.
Това ли беше моят крал?
Разбрах, че отговорът е „не“ в мига, в който си зададох въпроса.
Тогава кой беше той?
Всичко, което виждах от неговата подобна на слонова кост кожа (ръка върху бузата, една гладка силна бяла ръка), беше изпъстрено с тъмни форми и символи.
Възможно ли е да има пети Ънсийли принц? Този не беше един от тримата, които ме изнасилиха, и нямаше крила, което означаваше, че не е Война/Крус.
Така че кой беше той?
– Време беше, по дяволите – подхвърли той през рамо без да се обръща. – Чакам те от седмици.
Аз потръпнах. Той говореше с онзи ужасяващ звънтящ глас, но въпреки че съзнанието ми го приемаше, ушите ми не желаеха да свикнат с него. Но това беше само едната от причините да потръпна. Нуждата да сваля ледената коричка от себе си беше друга. Но най-важната беше ужасът от осъзнаването кой седи срещу мен.
– Крисчън МакКелтър – казах и се намръщих. Говорех езика на враговете си, език, който никога не бях учила, с уста, която е неспособна да го произнесе. Не бих могла да се върна в моята част на огледалото достатъчно скоро. – Това ти ли си?
– В плът и кръв, момиче. Е... предимно.
Не бях сигурна какво иска да каже – че е предимно той или че е предимно в плът и кръв. Не попитах.
Той повдигна глава и ми хвърли яростен поглед над рамото си. Беше красив. Но беше сбъркан. Очите му бяха напълно черни. Той примигна и се появи и бяло.
В друг живот бих била луда по Крисчън МакКелтър. Или поне бих била луда по този Крисчън, когото срещнах в Дъблин. Той беше толкова различен сега, че ако не ми беше проговорил, вероятно щях да се чудя доста дълго време кой е. Добре изглеждащият студент с невероятно тяло, със сърце на друид и с убийствена усмивка беше изчезнал. Докато гледах как формите и знаците се движат под кожата му, се чудех дали ако не бяхме в този затвор, който изсмуква цвета от всичко, неговите татуировки все още щяха да бъдат черни или калейдоскопични?