Разкритието на древния ръкопис

Сигурно беше от остатъчната памет на мястото.

Стъпвах по хрущящи ледени насипи, изкачвах нащърбени голи канари и завивах по тесни пътеки между скали, които бяха високи стотици метри. Тънката пролука, през която минавах, беше още един от детските ми ужаси. Тесният проход, по-малко от метър широк, ме караше да се чувствам смазана от клаустрофобия, но знаех, че пътят ми продължаваше все така.

С всяка стъпка, която правех, моето чувство на двуполюсност растеше.

Аз бях Мак, която мразеше Ънсийли и не искаше нищо повече от това, да види стените на затвора възстановени, а чудовищните убийци затворени.

Аз бях и наложницата, която беше обичала краля и всички негови деца. Която беше обичала дори това място. Наложницата, която беше имала щастливи моменти тук, докато кралицата кучка не беше разрушила всичко в последните секунди преди да умре.

Като говорим за умиране, аз трябваше да съм мъртва. Не дишах. Кръвта не течеше във вените ми. Нямах кислород. Трябваше да съм замръзнала до смърт в мига, в който минах през Среброто. Нямаше правдоподобно обяснение за това, че мога да вървя в тези условия, но все пак вървях.

Беше ми толкова студено, че смъртта щеше да е облекчение, което щях да приветствам с добре дошло. Лесно мога да разбера защо детският ми ум се беше развълнувал от поемата „Кремацията на Сам МакГий“. В момента не можех да повярвам, че някога ще мога да се затопля отново.

Половин дузина пъти обмислях да зарежа нежеланата си мисия. Можех да се обърна, да се върна в палата, да се пъхна през среброто, да намеря Джерико, да възобновим започнатото и да се престорим, че нищо не се е случило. Сигурна съм, че няма да каже на никого, защото и той има няколко свои тъмни тайни.

Можех да забравя, че съм наложницата. Да забравя, че съм имала това минало съществуване. Наистина, кой иска да е влюбен в някого, когото никога не е срещал, или поне не в този живот? Мисълта за Ънсийли краля се беше загнездила в мен като голям объркан възел от емоции, който предпочитах да оставя оплетен и неразследван.

Побързай! Трябва!

Започна да пада сняг с ръбове като бръсначи. Дълбоко в пещерите някакви неща издаваха ужасни звънтящо-стържещи звуци. Джерико ми беше казал, че в Ънсийли затвора има същества, толкова изкривени и чудовищни, че биха останали там, дори ако стените паднат, защото харесват своя дом. Как се предполагаше да премина, ако мястото все още беше напълно населено? В тази връзка, как се предполагаше да намеря пътя си? Как са били дирижирани нещата, за да ме доведат на този път точно в този момент? И най-важното – от кого? Чия марионетка бях аз? Негодувах срещу това да съм тук. Но не можех да се обърна за нищо на света.

Нямам представа колко време съм вървяла през толкова осезаеми отчаяние и безсилие, че всяка стъпка беше като да си пробиваш път в мокър цимент. Делението на времето не съществуваше на това място. Нямаше часовници, нито минути и часове, нямаше нощ и ден, нито слънце и луна. Само безмилостно черно, бяло и синьо, съответстващи на жестокото страдание.