Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
Колко пъти бях вървяла по тази пътека, докато спях? Ако приемем, че съм сънувала този сън от рождението ми – повече от осем хиляди.
Повторението беше направило всяка стъпка инстинктивна. Заобикалях опасно тънък лед, за който не бих могла да знам, че е там. Усещах местоположението на бездънни течения. Знаех формата и броя на входовете в пещерите в черните стени високо над главата ми. Разпознавах знаци, твърде нищожни, за да бъдат забелязани от някой, който не е вървял по този път безброй пъти.
Ако сърцето ми можеше да тупти, щеше да бие бясно. Нямах представа какво ме очаква. Ако някога бях стигала до края на пътешествието в сънищата ми, явно бях блокирала този край напълно.
Един женски глас винаги ми беше заповядвал, беше ми казвал да се подчиня. Дали наложницата в мен беше поемала контрола всеки път, когато заспивах, и ми беше пращала сънища в опит да ме накара да си спомня и да направя нещо?
Даррок ми беше казал, че според някои Ънсийли кралят бил погребан в черен лед и спи в своя затвор вечно. Дали е бил подмамен в капан и се е опитал да стигне до мен през света Фантазия, за да ме научи на всичко, което трябваше да знам, за да го освободя? Не беше ли това целта на целия ми живот?
Въпреки любовта, която знам, че са споделяли той и наложницата, негодувах, че смъртното ми съществуване е било използвано без да се зачете това, което може да съм била аз. Тя не беше ли живяла достатъчно дълго преди, очаквайки го да се събуди, да си извади главата от пясъка и да живее?
Нищо чудно, че се чувствах толкова психирана в гимназията. От детството си бях подтискала спомени за друг фантастичен живот, отпечатан в подсъзнанието ми.
Внезапно всичко в живота ми ми се стори подозрително. Наистина ли толкова много обичах слънчевата светлина, или у мен просто беше сработило остатъчно чувство от нея? Наистина ли бях луда по модата, или бях вманиачена по гардероба на наложницата с хилядите ù зашеметяващи рокли? Наистина ли бях увлечена да разкрасявам средата си, или това беше остатък от нейната нужда да променя лицето на своя затвор, докато е чакала любовника си?
Дали изобщо харесвах розовото?
Опитах се да си спомня колко от роклите ù бяха в някакъв оттенък на розовото.
– Уф! – казах. Излезе като дълбок, гръмовен гонг.
Не исках да съм наложницата. Исках да съм себе си. Но доколкото знаех, дори не бях родена.
Хрумна ми ужасна мисъл. Може би не бях преродената наложница, може би бях наложницата, която някой беше накарал да пие от Котела!
– Да, после ме е пратил на пластичен хирург и е пресъздал лицето ми? – измърморих. Изобщо не приличах на наложницата.
Главата ми се въртеше от страхове, кой от кой по-обезпокоителни.
Спрях, сякаш насочващият маяк, който бибиткаше все по-бързо и по-бързо в мен, внезапно беше преминал в един дълъг сигнал.
Бях там. Където и да беше това „там“. Каквато и съдба да ме очакваше, каквото или който и да ме беше довел тук, беше от другата страна на хребет от черен лед на около шест метра от мен.
Стоях неподвижна толкова дълго, че отново се заледих.
Изпълни ме отчаяние. Не исках да погледна. Не исках да изкача хребета. Ами ако не ми харесаше това, което намерех? Дали не бях блокирала този спомен, защото щях да умра там?
Ами ако бях закъсняла?
Затворът беше празен. Нямаше причина да продължавам. Можех просто да се откажа, да се превърна в лед за постоянно и да забравя. Не исках да бъда наложницата. Не исках да намеря краля. Не исках да остана във Фае или да бъда неговата вечна любов.
Исках да бъда човек. Исках да живея в Дъблин и в Ашфорд и да обичам мама и татко. Исках да се карам с Джерико Баронс и да управлявам книжарницата някой ден, когато светът ни бъде възстановен. Исках да гледам как Дани расте и се влюбва за пръв път. Исках да заменя старата жена в манастира с Кат и да ходя на тропически ваканции на човешки плажове.
Стоях, разкъсвана от колебание. Да отида да се срещна със съдбата си като добър малък автомат? Да замръзна и да забравя, както се опитваше да ме убеди да направя съкрушителното петно на безсилие в това място? Или да се обърна и да си отида? Тази мисъл ме блазнеше много. Намирисваше на собствена воля, на избора да вдигна платна по свой собствен курс и условия.
Ако никога не прехвърлех този хребет и никога не откриех края на този сън, който ме тормозеше цял живот, щях ли да се освободя от него?
Нямаше висша сила, която да ме принуждава да продължа, нито божествено създание, възлагащо ми да проследя книгата и да върна стените. Това, че можех да я проследя, не значеше, че трябва. Нямаше нужда да се боря с Фае. Бях свободен агент. Можех да си тръгна още сега, да се махна, да се измъкна от отговорност, да се погрижа за себе си и да оставя тази каша на някой друг. Това беше странен нов свят. Можех да спра да се съпротивлявам, да се адаптирам и да се възползвам от него. През последните няколко месеца бях доказала на себе си, че съм добра в приспособяването и в намирането на начин да продължа, когато нещата не са изобщо такива, каквито мислех, че са.