Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
- Разбира се, миличка, и вършиш отлична работа. Но като гледам каква красавица си станала, мисля, че ще си ми по-полезна в бара. Затова отсега ще сервираш напитките. Мириам ще ти покаже кое как се прави.
Почувства се, както много често ставаше, надхитрена, сякаш, въпреки че уж вече бе голяма и част от света на възрастните, има твърде много хора, които можеха да вземат решенията вместо нея. И макар да бе зърнала за миг нещо в погледа на Мириам, което я накара да почувства нещо различно, нещо притеснително, не би могла да определи точно какво е то.
Трябваше да е благодарна. Затова, че господин Радклиф й бе дал симпатичната малка стаичка на тавана на доста по-нисък наем от онзи, който би могла да си позволи. Че се грижи за нея, след като никой от двамата й родители не бе имал достатъчно разум да го направи. Да му е благодарна, че й обръща толкова голямо внимание, че й бе поръчал две хубави рокли, след като бе разбрал, че тя няма нито една, която да не е овехтяла и прокъсана от носене, че я води на вечеря веднъж седмично и не дава на никого да каже нещо лошо за майка й пред нея, че я пази от закачките на войниците, с които се бе напълнил градът. Благодарна за това, че някой я смята за красива.
Не биваше да обръща внимание на Хън Ли, когато я дръпна настрани една вечер и на разваления си английски й каза, че трябва да се махне. Веднага. Че не е глупаво момиче, каквото и да казват другите.
Затова в онази първа нощ, когато вместо да я прати да си ляга, господин Радклиф я покани да иде в стаята му след вечеря, беше трудно да му откаже. Когато му каза, че е уморена, той бе направил ужасно тъжна физиономия и бе казал, че едва ли би могла да го остави самичък, след като той цяла вечер я е забавлявал, нали така? Беше толкова горд със специалното вносно вино, че бе изключително важно и тя да го опита. И да изпие втора чаша. А когато бе настоял да седне на дивана до него, вместо на малкото столче, където й бе съвсем удобно, би било грубо да откаже.
- Знаеш ли, ти си много красиво момиче, Франсис - каза той. Имаше нещо направо хипнотизиращо в нашепването му близо до ухото й. В едрата му длан, която, без тя да забележи, поглаждаше гърба й, сякаш е бебе. В начина, по който роклята й се бе плъзнала надолу по тялото й. Много след това, когато се замисляше за този момент, тя разбираше, че почти не се бе опитала да го спре, защото не бе осъзнавала, докато не беше твърде късно, какво би трябвало да спре. А и не беше толкова лошо, нали? Защото господин Радклиф я харесваше. Както никой друг. И щеше да се погрижи за нея.
Не беше сигурна какво наистина изпитва към него, но знаеше, че трябва да му е благодарна.
Франсис остана в хотел „Приятна почивка“ още три месеца. През първите два от тях двамата с господин Радклиф - той никога не й предложи да използва малкото му име установиха редовен график на нощните му „посещения“ - два пъти седмично. Понякога я канеше в стаята си като преди това я извеждаше на вечеря. Няколко пъти той се появи без предупреждение при нея. Тогава не й харесваше изобщо: често беше пиян, а веднъж дори не бе проронил и дума, а просто бе отворил вратата й се бе нахвърлил отгоре й, при което тя се бе почувствала просто като някакъв съд, в който да излее семето си, след което часове наред се бе опитвала да измие миризмата му от тялото си.
Много бързо разбра, че не го обича, независимо какво й казваше той. Сега знаеше защо наемаше толкова много жени в хотела. Забеляза, с известно любопитство, че никоя от тях не й завижда за ролята на любимка на собственика, макар той да изразяваше предпочитанието си към нея по всякакъв начин - с по-големи надници, рокли и внимание.
Но в деня, в който й бе предложил да „забавлява“ неговия приятел за малко, всичко й стана напълно ясно.
- Съжалявам - каза тя, а усмивката й леко помръкна, докато гледаше двамата мъже. - Мисля, че не те чух добре.
Той сложи ръка на рамото й.
- Невил много те харесва, миличка. Направи ми услуга. Накарай го да се почувства по-добре.
- Не разбирам.
Пръстите му се стегнаха. Нощта бе много гореща и се хлъзнаха по кожата й, когато я сграбчи здраво.
- Мисля, че разбираш, миличка. Не си глупаво момиче.
Тя отказа, пламнала чак до корените на косата си от срам, че той изобщо я смяташе за способна на подобно нещо. Отново отказа и се опита с възмущението в погледа си да покаже колко е наскърбена от предложението му. Направо побягна към стълбите, докато по лицето й се стичаха сълзи на унижение, отчаяно искаше да избяга в безопасност в стаята си, да се скрие от погледите на другите момичета и подвикванията на войниците, които вече постянно бяха в бара. Но после чу тежките му стъпки подире й. Докато стигне до стаята си, той бе зад гърба й.