Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
Изминаха почти три месеца, преди господин Радклиф да я повика. Сянката на майка й бе избледняла; хората града бяха престанали да си шушукат, когато минаваше покрай тях, а някои дори я поздравяваха. Хън Ли се държеше дружелюбно - гледаше винаги да има парче телешко или овнешко във вечерята й, да си почива редовно. Веднъж й бе оставил два портокала, макар после да бе отрекъл и да бе размахал ножа си в престорен гняв, когато тя спомена за това. Момичетата в бара я питаха как е, сплитаха й плитките като на сестра. Едно й бе предложило да пийнат по нещо, когато приключи смяната си. Тя бе отказала, но им беше благодарна. Когато друго от момичетата бе надникнало през вратата на кухнята, за да й каже, че той я вика в кабинета си, тя бе изтръпнала, уплашена, че и нея ще обвинят в кражба. Каквато майката - такава и дъщерята, нали така казваха в града? Крушата не пада по-далеч от дървото. Но когато почука и влезе, лицето на господин Радклиф не беше гневно.
- Седни - каза той. Гледаше я почти със симпатия. Тя седна. - Ще трябва да те помоля да напуснеш къщата.
Преди да успее да си отвори устата, за да възрази, той продължи:
- Войната ще промени положението в Куинсланд. Насам ще дойдат войници и градът ще се оживи. Ясно е, че ще дойдат хора, които могат да ми плащат по-висок наем за нея. А и без това, Франсис, няма смисъл младо момиче като теб да живее само там.
- Не съм закъснявала с наема - обади се тя. - Нито веднъж не съм ви разочаровала.
- Знам много добре, скъпа, и не съм човек, който ще те изхвърли на улицата. Ще се преместиш тук. Можеш да вземеш една от стаите на тавана, където спеше преди Мо Хаскинс - знаеш коя е. И ще ти вземам по-малко наем за нея, така че ще ти остават повече от заплатата. Как ти звучи?
Увереността му, че тя трябва да е доволна от това развитие на нещата, бе толкова завладяваща, че й бе трудно да му обясни какво чувства наистина: че къщата на улица "Радли" е нейният дом. Че откакто майка й бе заминала, тя бе започнала да се радва на независимостта си, че вече нямаше усещането, че върви по ръба на пропаст. И че не иска да му бъде задължена по начина, за който намекваше сегашното му предложение.
- Предпочитам да остана в къщата, господин Радклиф. Аз... ще работя допълнително, за да плащам наема.
Господин Радклиф въздъхна.
- Много бих искал да ти помогна, Франсис, наистина. Но когато майка ти избяга с оборота ми, остави голяма дупка във финансите ми. Голяма зееща дупка. Която ще трябва да запълня някак.
Той стана от мястото си и отиде до нея. Ръката му върху рамото й тежеше много.
- Но точно това харесвам в теб, Франсис. Ти си силна, не си като майка си. Затова ще се преместиш тук. Момиче като теб не бива да пропилява най-хубавите си години в тревоги за наема. Трябва да си навън, облечена в по-хубави дрехи, да се забавляваш. Освен това не е никак хубаво едно младо момиче да живее съвсем само... - Той стисна рамото й. Тя се почувства прикована. - Не. Пренеси си багажа в събота, а аз ще се погрижа за всичко останало. Ще пратя някое от момчетата да ти помогне.
След това тя си даде сметка, че вероятно момичетата са знаели нещо, което не й е било ясно. Че тяхната симпатия, дружелюбност и дори, в определени случаи, враждебност не се дължат на факта, че всички живеят под един покрив както бе предполагала, а на положението й в хотела, както подозираха те.
И че когато Мириам, нисичка еврейка с коса, която стигаше до кръста й, заяви един следобед, че ще й помогне да се приведе в по-приличен външен вид, вероятно не се е водела от женска солидарност, а е действала по чужда заповед.
Във всеки случай Франсис, която нямаше никакъв опит в приятелските отношения, се бе почувствала твърде смутена от вниманието, за да възрази. В края на деня, когато Мириам й бе направила прическа, бе пристегнала добре колана на тъмносинята рокля, която специално бе преправила, за да е по мярка на Франсис, и я бе представила на господин Радклиф, хвалейки се с постигнатия резултат. Франсис бе приела, че трябва да й е благодарна.
- Хм, виж се само - каза господин Радклиф и дръпна от цигарата си. - Кой би могъл да предположи, нали, Мириам?
- Не е никак зле, като се понагласи, нали?
Франсис усети как бузите й пламват под изпитателните им погледи и грима по лицето й. Изпита желание да покри гърдите си с ръце.
- Направо да я схрускаш. Мисля, че нашата малка Франсис не бива да си пилее времето при стария Хън Ли, нали така? Сигурен съм, че можем да й намерим по-привлекателна работа от миенето на бутилки.
- Няма нужда - обади се Франсис. - Наистина. Харесва ми да работя с господин Хън.