Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
- Какво се случи с другите?
Франсис приглади полата си.
- Маргарет и Джо се върнаха в Австралия, след като майка му почина. Имат четири деца. Тя още ми пише за Коледа.
- Значи, никакви съжаления?
Франсис поклати глава.
- Мисля, че бяха много щастливи. О, не ме разбирай погрешно, скъпа Джени, няма брак без трудности. Но винаги съм мислила, че в лицето на Джо, Маргарет бе намерила добър човек.
- Ами Ейвис? - Тя постави тежко ударение на първата сричка, сякаш се забавляваше от старомодното звучене на името.
- Наистина не знам. - Бе започнало да вали и Франсис следеше с поглед капките, които се спускаха диагонално по стъклото на прозореца. Писа ми веднъж, за да каже, че се е върнала в Австралия, и да ми благодари за всичко, което съм направила за нея. Доста официално писмо, но предполагам, че това не е изненадващо.
- Чудя се какво ли е станало с него - каза Дженифър. - Сигурна съм, че в крайна сметка се е развел.
- О, знаеш ли? Не го е направил. Срещнахме го веднъж, нали? - Баба й смуши с лакът дядо й. - На някакъв коктейл преди двайсетина години. Представиха ни ги като двойка и аз си спомних, че съм чувала някъде това име.
Дженифър се наведе напред, заинтригувана.
- Каза ли му нещо?
- Не. Е, не точно. Но се постарах да спомена в разговора с кой кораб съм дошла в Англия и го погледнах косо. Така че да разбере. Той пребледня.
- Тръгнаха си рано, доколкото си спомням - добави дядо й.
- Точно така, вярно. - Двамата се усмихнаха съзаклятнически.
Дженифър се облегна на тапицираната седалка и й се прииска да може да запали цигара. Извади телефона от задния си джоб, за да провери дали Джей й е пратил съобщение, но нямаше такова. Щеше да му пише, когато се прибере у дома. Той се връщаше след две седмици и тя искаше пак да се видят, но не желаеше той да си въобразява прекалено много. Имаше склонност, замисли се тя, да се държи твърде собственически.
- Знаете ли, не разбирам защо вие двамата просто не сте се събрали още на кораба, след като толкова сте се харесвали - каза тя, докато прибираше телефона си. Леко се подразни от разменените помежду им погледи тогава, сякаш онова, което двамата споделяха, не можеше да бъде разбрано от нея.
Гласът й стана по-решителен.
- Струва ми се, че хората от вашето поколение често правят нещата по-трудни, отколкото трябва да бъдат.
Не казаха нищо. После, откъм задната седалка, тя видя как дядо й протяга ръка да улови дланта на баба й, за да я стисне.
- Предполагам, че донякъде е вярно - каза той.
След като й разказа истината за брака си и какво означава това за двама им, тя остана мълчалива. Просто седеше на тревата с непроницаемо изражение, сякаш едва успяваше да проумее чутото.
- Франсис? - Той седна до нея на тревата. - Помниш ли какво ми каза в нощта, когато самолетите бяха изхвърлени през борда? Свършено е, Франсис. Време е да продължим напред.
Тя се бе обърнала бавно към него, изражението й бе леко стреснато, сякаш не можеше да се осмели да повярва в думите му.
- Това е хубавото, Франсис. Позволено ни е. Не, длъжни сме да го направим.
В решителния му тон се прокрадваше и нотка на паника, сякаш имаше вероятност тя да отрече правото си да бъде щастлива, сякаш и той също е от онези неща, за които тя трябва да се покайва.
- Ние имаме това право, чуваш ли? И двамата.
Тя толкова категорично не вдигаше поглед от обувките си, че за миг той се уплаши, че все още е затворена в себе си. Несломима. А после бе забелязал, че тихичко хълца, сякаш в гърдите й напира някаква огромна и неудържима емоция.
Тих стон се изтръгна от гърлото й и той видя, че едновременно плаче и се усмихва, а ръката й тромаво се пресяга по тревата към неговата.
Бяха останали там неизвестно колко време, сплели ръце в жилавата трева. Оживено бъбрещи семейства ги подминаваха на път за вкъщи, като им хвърляха многозначителни погледи понякога, но без особено любопитство - пехотинец и любимата му, събрали се отново след дълга раздяла.
- Ти си Никол - беше му казала тя, докато галеше с пръсти израненото му лице. Капитанът ми каза. Никол. Казваш се Никол. - Произнасяше името му с радост. В устата й то звучеше като съкровище.
- Не - каза той уверено и когато заговори, гласът му звучеше странно и непознато дори за самия него, защото бяха минали години, откакто някой го бе наричал така: - Казвам се Хенри.