Корабът с булките

Мъчеше се да измисли как да й благодари, да изрази  възхищението си. Когато я бе държал в прегръдките си на горната палуба по време на танците, бе видял това стеснително момиче да се отпуска и за кратко да засиява. Сега, в тази обстановка, тя бе непозната за него. Никога не бе виждал друга жена толкова уверена в изпълнението на дълга си и разбра, с гордост, каквато не бе изпитвал никога досега, че пред него стои равен.

- Времето?

- Четири минути - обяви той.

Тя поклати глава, сякаш изправена пред невъзможен и избор. После той вече не можеше да мисли изобщо. При първия шев една от приятелките на момичето припадна и двете приятелки на Франсис трябваше да я извадят навън и да я свестят. Шевовете отново бяха прекъснати, когато двама мъже се сбиха и той и Джоунс се намесиха да ги разтърват. Времето бързо се търкаляше напред, а стрелките на часовника му неумолимо се придвижваха към следващата цифра.

Никол усети, че поглежда към люка, убеден, че въпреки оглушителния шум на двигателя, чува стъпки.

А после тя се обърна към него с мръсно лице, зачервена от жегата.

- Готови сме - каза с лека усмивка. - Свърших.

- Остава малко повече от минута и половина - каза Никол. Хайде, трябва да се махаме оттук. Оставете това викна той на моряците, които се опитваха да поправят скъсаното предпазно въже. - Няма време. Само ми помогнете да я вдигнем.

Маргарет и Ейвис стояха до люка на пътеката отгоре и Франсис им махна, сякаш им казваше, че вече могат да си вървят. Маргарет махна в отговор, че ще я изчакат.

Той се изправи и й подаде ръка да стане. Тя се поколеба, после я пое и приглади косата си настрани. Той се помъчи да не сваля очи към халата й, който сега ясно очертаваше стройните извивки на гърдите й. Пот проблясваше по кожата й и се стичаше във вдлъбнатината на мръсни вадички. „Господ да ми е на помощ!“, помисли си Никол. „Това е гледка, която с мъка ще забравя.“

- Трябва да пазиш мястото сухо - тихо каза тя на момичето. - Няма да миеш косата си поне няколко дни.

- И без това не помня кога за последен път съм я мила - измърмори то.

- Чакай малко - възкликна Джоунс Уелсеца зад гърба му. - Не те ли познавам?

Отначало тя си помисли, че той говори на ранено момиче. После осъзна, че се отнася за нея, и изражение на лицето й се скова.

- Никога не си бил в Моротай - каза Никол.

- В Моротай? Неее. - Джоунс клатеше глава. - He беше там. Но никога не забравям лице. Познавам те отнякъде.

Франсис, забеляза Никол, бе пребледняла силно.

- Не мисля - тихо каза тя. Започна да събира нещата медицинската си чанта.

- Дааа... дааа... Знам, че ще се сетя. - Джоунс тръсна глава. - Никога не забравям лица.

Тя се изправи, вдигнала ръка към челото си, като човек който страда от главоболие.

- Най-добре е да вървя каза тя на Никол. Те ще се оправят. - Очите й срещнаха неговите само за миг.

- Ще те изпратя догоре - каза той.

- Не - рязко го спря тя. - Недей, ще се оправя. Благодаря.

Парчета от превръзки и лепенки се бяха разпилели по пътеката, но изглежда, не я интересуваше повече. Загърна добре халата около тялото си и тръгна да се промушва край двигателя нагоре към стълбите, стиснала медицинската си чанта под ръка.

- О, не...

Никол откъсна очи от Франсис и погледна Джоун Уелсеца. Той се взираше в нея и клатеше глава, озадачен, После по лицето му се изписа коварна усмивка.

- Какво? - попита Никол. Следваше Франсис към стълбата и сега се пресегна за сакото си, което бе метнал върху един сандък с инструменти.

- Не... не може да бъде... изобщо... - Джоунс погледна назад и внезапно съгледа мъжа, с когото явно искаше да говори. - Хей, Дакуърт, и ти ли си мислиш, каквото и аз? Куинсланд? Нали, точно така?

Франсис се бе изкачила по стълбата и сега вървеше към другите две жени с наведена глава.

- Веднага се сетих - отвърна му глас с тежък лондонски акцент. - Старата бърлога „Спокойна почивка“. Да не повярваш, нали?

- Какво става? - попита Ейвис отгоре. - За какво говори той?

- Не мога да повярвам - викна Джоунс Уелсеца и избухна в гръмък смях. - Медицинска сестра! Чакай само да кажем на нашия Кени! Сестра!

- За какво, по дяволите, говориш, Джоунс?

На лицето на Джоунс, когато сс обърна към Никол, грееше онази усмивка, с която той посрещаше всички големи изненади в живота, независимо дали става въпрос за допълнителна дажба алкохол, победа в битка или успешна измама на карти.

- Твоята малка сестричка, Никол - каза той, - беше проститутка.

- Какво?

- Питай Дакуърт - попаднахме на нея в един клуб в Куинсланд, сигурно е било преди четири или пет години вече.