Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

Карол ставаше сънлива от успокоителните и една меди­цинска сестра ѝ помогна да легне в линейката.

Лон Селито и Джери Банкс изскочиха от останките на църквата и се затичаха към Сакс.

Селито огледа бъркотията по улицата:

-      Господи, Сакс! Какво става с момиченцето?

-      Още е при него.

-      Добре ли си? - попита Банкс.

-      Нищо сериозно. Жертвата, Карол, няма никакви па­ри, няма къде да остане. Дошла е заради ООН-то. Не можем ли да ѝ уредим нещо, детективе?

-      Разбира се - отвърна Селито.

-      А подхвърлените улики? - попита Банкс. Докосна ле­пенката над дясната си вежда и се намръщи.

-      Няма ги вече. Видях ги в мазето, но не успях да ги взема навреме. Изгоряха.

-      О, Боже! Какво ще стане сега с момиченцето?

„Какво си мисли, че може да стане с нея?“

Сакс отиде при потрошената кола за спешни операции. Вмъкна се и посегна към радиостанцията, за да се обади на Райм. Спря. Какво щеше да ѝ каже? Погледна църквата. Как да направи оглед на местопрестъплението, когато няма мес­топрестъпление?

Сакс стоеше, вперила поглед в овъглената развалина, ко­гато чу странен звук. Механическо стържене. Не му обърна внимание, докато Лон Селито не възкликна:

-      Не мога да повярвам!

Сакс погледна към улицата.

На една пряка от тях бе спрял голям черен микробус. Отзад стърчеше хидравлична платформа, която бавно се спускаше. Върху металната плоскост имаше нещо. Сакс присви очи. Приличаше на един от онези роботи, които се използват от екипа за обезвреждане на взривни уст­ройства. Платформата се изравни с тротоара и роботът слезе.

Сакс се изсмя високо.

Странното приспособление се обърна към тях и тръгна. Инвалидната количка ѝ заприлича на понтиак „Файърбърд“, с цвят на захаросана червена ябълка. Беше един от онези мо­дели с малки задни колела, голям акумулатор и мотор под седалката.

Том вървеше отстрани, но Линкълн Райм сам караше с помощта на сламка, която държеше между зъбите си. Движенията му бяха странно грациозни. Райм спря до Сакс.

-      Добре де, излъгах те.

Тя въздъхна:

-      За гръбнака ли? Когато каза, че не можеш да ползваш инвалидна количка?

-      Признавам, излъгах. Ако ще се сърдиш, Амелия, из­карай си яда и да се залавяме с работа.

-      Забелязал ли си, че когато си в добро настроение ме наричаш Сакс, а като си в лошо - Амелия?

-      Не съм в лошо настроение.

-      Вярно е - потвърди Том. - Просто не обича, когато го хванат да лъже.

Болногледачът кимна към впечатляващата инвалидна количка. Беше произведена от „Акшън къмпани“, модел „Сторм ароу“:

- Беше скрита в килера на долния етаж, когато Райм ти разказваше малката си патетична историйка колко бил без­помощен. О, ще си получи наказанието.