Отписаният

— И аз като видях, бегом обратно в частта. Исках да изчакам, да намеря подходящ случай. Та това е свободата, разбираш ли? Да не зависиш от никого.

— И заради това отново се продаде в робство? — Тя го гледаше смаяно, сякаш го виждаше за първи път. После взе колието от ръцете му, избърса шампоана и си го сложи на шията.

— Имаш ли поне огледало?

Той извади от масата кръглото огледалце, което използваше при бръснене. И като я гледаше, подсвирна от възхищение:

— Точно за теб.

Тя се въртеше пред огледалото, не можеше да се откъсне от него, обръщаше се насам-натам.

— Но то е крадено! Търсят го! Сигурно го има в каталозите… И точно тогава погледът й попадна на изрезките от списания, накачени по стената.

— Колекционираш голи мадами?

— Моят харем… — Серьожа се усмихна не без самодоволство. И взе нещо като показалка. — А ти се вгледай. Не ти ли напомнят някого? Например тази.

— Боже мой, Аня Зуева! Жената на лейтенанта. Не много, но прилича.

— Картината е на Реноар — каза той не без гордост. — А ето Зоя Солодухина. Картина на Серов.

— Господи, специално ли си ги подбирал? Да дойдат в поделението?

— Да — кимна той. — Чрез отдел кадри на министерството… Когато разпределяха там випускниците, аз поръчвах на чиновниците. Подберете ми, значи, такова лейтенантче, жена му да е точ в точ с еди-коя си картина.

— А мъжът? — попита тя, без да спира да се удивлява.

— Те са последната дупка на кавала. — Серьожа махна с ръка. — Мъжете с лопата да ги ринеш. Сега на въпроса. Много ще съм ти задължен, ако прекараш това нещо през контролата на летището. Виж, на теб ти стоят като семейна ценност. Никой няма да те спре. Сякаш си родена с тях.

— А защо не си използвал тия? — изхъмка Ала и кимна към изрезките.

— Къде ти? За тях ли е тая работа… Дори Анка Зуева. Нима може да се сравни с теб? Ще сложи огърлицата и веднага ще я попитат: откъде я открадна? А като те гледа човек, езикът му няма да се обърне да каже такова нещо. Стигнах до тази мисъл, когато го видях с очите си. През контролата вървеше богата гледана жена. Вижда се, когато човек е свикнал със скъпоценностите. Дори не я спряха. А тебе пък — съвсем.

— Виж ти… — Ала продължаваше да разглежда старинните красавици. — Слушай! А тази? — Тя се обърна към него с леко отворена уста. Горюнов пак се усмихна.

— Най-сетне. Мислех си: ще я познаеш ли, няма ли? Това е „Вирсавия“, картина на Рубенс. Всеки, който я е виждал, веднага казва: същинска Тягунова! Винаги ми е харесвала, но все не можех да подбера. А твоят тъст бе тук, показа снимки, където сте с Паша в Сочи на плажа. Какво гледаш?

Ала гледаше и нямаше сили да пророни нито дума.

— Просто да се побъркаш! — каза тя, като се съвзе. — Кожата ми направо настръхна. Та това е същата история! Цар Давид изпраща мъжа й на война, за да я завлече в леглото си. Но там има цар! А ти си писар! Слушай, ти ли скрои всичко това? От самото начало?