Отписаният

Павел разбра всичко по погледа й и вътрешно се стегна.

— Да се махаме, много те моля! Ти не бива…

— Стой кротко — рече той спокойно.

— Не желаете ли да се присъедините към нашата маса? — попита единият от младежите, най-якият, и Ала я лъхна на кръчма и чесън. — Че все сме сами. А ни е скучно, няма много момичета.

— Имаме делови разговор — каза тихо Павел. — Не виждаш ли?

— Все работа, работа… — внезапно към тях се присъедини едно курве. — Може пък да скучаем сами. Те са осем, а ние с Надка две, нали? Бе какво ще ги кандърдисваш! Хващай ги и води.

И тя застана до масата им. Този, който ги канеше, си сложи свойски ръката върху рамото на Ала.

— За начало да се запознаем, а? — попита той. — Кротувай, мухльо, не говоря с теб.

— Ръцете! — Павел сякаш изкомандва, като видя как Ала се опитва да се измъкне. — Ръцете, казвам!

После направи някакво светкавично движение — и желаещият да се запознава изведнъж се просна на земята. С лице към фаянсовите плочки, ръката извита зад гърба. Павел го удържаше с една ръка сякаш без особени усилия. В другата му ръка блесна пистолет, което накара цялата компания да се отдръпне и да изпопада на земята.

— Предупреждавах ли те? — Павел попита преобърнатия.

— Боли бе, звяр… Какво гледате? — извика към приятелите си, без да вижда оръжието в ръката на Павел. Откъм кухнята надникнаха бързо физиономии с бели шапки и веднага се скриха.

Ала трепереше цялата, бе се впила в лакътя на Павел и нареждаше:

— Много те моля! Да си тръгваме, веднага да си тръгваме!

— Другарят пак не разбира — изрече Павел любимата си поговорка тихо, но така, че да чуят всички, и направи рязко движение, от което ръката на любителя на случайните запознанства изхруска, изкриви се неестествено и омекна като памучна. Младежът изпищя, изтрезнелите му приятели се юрнаха към кухнята, като се блъскаха един през друг и преобръщаха маси и столове.

Събореният вече не виеше от болка, а плачеше с пияни сълзи.

— Тръгваме си — каза Павел и хвърли на масата две едри банкноти.

— Защо толкова? Нали имаш проблеми с парите — рече Ала. — Та ние не сме поръчвали нищо.

— Нали ще ми помогнеш? — попита я той с измъчена усмивка, в която прозираше умора от всичко станало. (Ето, даде урок на една отрепка. А колко още има? Един живот няма да му стигне.)

Те излязоха бързо от ресторанта. Ала успя да се огледа. Зяпаха ги от прозореца на кухнята — там бяха и белите шапки, и бръснатите глави.

Тя вървеше след него, а ушите й още чуваха как изхрущя счупената ръка. Отначало той вървеше бързо напред, после поспря, притегли я към себе си, прегърна я през раменете и продължи по-бавно.

Притъмняваше бързо. Излезе вятър и от ниско надвисналото сиво небе се посипа суграшица.

Той я преведе през някакви дворове с два изхода, влязоха в задънена уличка, където вече не се виждаше никой. Спря и я обърна с лице към себе си.