Отписаният

— Ами ако той научи за нас? — С този въпрос и мъченическия си вид изказваше известна надежда, в която сам не си вярваше.

Ала направи ефектна сценична пауза. Нека момчето малко се поизмъчи от неопределеността.

— Ами тогава… може би. Ако не ми докараш алергия с твоето хленчене.

Колко малко му трябва на такъв като него! Лицето му грейна, стана почти детско, очите му засияха.

И пак трябваше да го отблъсква, когато се натисна да я целува.

— За последен път! — молеше се той. — Най-последен…

— Хайде, стига, стига. — Тя го отблъсна. Не много силно обаче. Все пак благодарение на него още се чувства млада и привлекателна.

И той не иска да гледа тия разплодили се напоследък кучки със спуснати коси и цинични възгледи за живота.

Едва се отърва от него. Страхуваше се да не закъснее. От доста време вече колата й е неремонтирана и затова всеки път се налага да хваща таксита, а между шофьорите има всякакви. Лепкави, противни, досадни, не щат пари, искат телефона й. Колко пъти е давала измислени, без да си дава сметка какво ще стане, ако пак попадне на такъв. Досега имаше късмет.

Тя пристигна дори малко по-рано от уговореното. Малко ресторантче в района на „Бронна“. Стоеше и чакаше, от вълнение си хапеше устните и пръстите — лош навик от детството. А той дойде съвсем от друга посока, не откъдето го очакваше. Веднага го позна и си помисли, че дори отдалеч прилича много на фоторобота.

Павел я погледна изпитателно, а тя подсмръкна по женски, склони глава на гърдите му, за да скрие пълните си със сълзи очи. Влязоха в ресторантчето, тя го държеше под ръка, притисната до рамото му. Вътрешно си отбеляза, че е спокоен, не се оглежда и озърта, хем сигурно знае, че го търсят в момента.

Но как да го предупреди. Май ще е по-добре, ако той каже сам.

Вътре веднага им обърнаха внимание. По-точно на нея. Ала помисли, че нямаше смисъл толкова да се докарва и гримира.

Той огледа разсеяно посетителите. Прилича на някакво сборище. Сурови младежи с бръснати глави, почти не се виждаха момичета.

— Да се махаме оттук — каза тя тихо на Павел.

Той сви рамене и седна на една свободна масичка. Нима не се бои?

— Как мина премиерата? — попита той, като гледаше разсеяно менюто.

— Нима си бил там? — полувъпросително каза тя.

— Бях — кимна Павел. — В антракта се наложи да си тръгна.

— Как не те е страх… — Тя поклати глава. — Набиваш се в очите на всички.

Той я погледна внимателно. Значи тя всичко знае. А щом знае, че е бил на премиерата, значи й го е съобщил този, който го търси.

— Видяла си портрета ми? — попита той, като се усмихна едва-едва. — Наистина ли си приличам?

— Мога да помогна, умея да гримирам. Да сменям прическа. Очила…