Отписаният
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #22
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-019-3
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Отписаният». Краткое содержание книги:
— Ти си страшен човек — прошепна тя и след малко се притисна както преди към него, с лице до гърдите му. Постояха така известно време, без да говорят. После го погледна и попита: — Нима не ти е студено? Само по шлифер, без шапка?
— Мислех, че ще свърша до началото на отоплителния сезон. — Той се усмихна. — По-добре ми кажи: баща ми знае ли нещо?
Тя сви рамене — не се беше замисляла досега.
— Сигурно не. Щеше да позвъни. Изобщо не го бива много вече, особено след съобщението за изчезването ти. Поне да му беше написал.
— Строи вила! — Той направи физиономия. — И говори за реформа в армията. Смях и позор. Направо ми идеше в земята да потъна, когато показаха вилата му по телевизията. Момчетата се смееха: сега, казват, ще си поживееш. Можеш да настаниш цяла рота на вилата. А те — в окопите, до коленете във вода. В лайна и кръв! — Той почти викаше.
— Затова ли изчезна безследно?
— И затова. Хайде да отидем при мен, а? — помоли я той. — Нали ти казах, близо е.
Тя кимна мълчаливо и тръгна до него, като се притискаше и се опитваше да го стопли, или сама да се стопли, защото все още трепереше.
— Само при едно условие… — Ала го погледна. — Ще променя облика ти. Да не те познае никой.
— Искаш да спасиш наемния килър от правосъдието ли?
— Няма да споря с теб — рече тя. — Просто ти вярвам. Не си можел иначе. И вярвам в това.
— А защо не ми вярваше, когато влязох в ареста? Когато твоят писар ме постави натясно?
— Бях глупава. Впрочем защо бях?
Те вечеряха мълчаливо, без да палят лампата. Блещукаше само една свещ на масата.
— Трябва да ти призная… — Тя събираше смелост. — Когато ми се обади днес, наистина не бях сама.
— Няма значение — рече Павел, като си свали ризата.
— Така, нищо сериозно… — бърбореше тя, като му помагаше.
— Няма значение! — повтори той вече по-нетърпеливо.
Сутринта, когато едва се бе развиделило, той подскочи, сякаш в него се бе разгънала някаква мощна пружина, очакваща своя час. Изведнъж затича из стаята, оглеждайки нещо, отваряше и преобръщаше.
— Какво се е случило? — попита Ала и седна в леглото.
— Някой е бил тук. — Адамовата му ябълка подскочи на жилестия му врат като затвор на оръжие.
— Изчезнало ли е нещо? — пак попита тя.
— Да… — отговори той и бутна с крак под леглото някакъв куфар. После я изгледа лошо.
16.
През онази нощ, когато вкараха Павел в ареста, тя сама отиде при писаря Горюнов. Вървеше из нощното военно градче със сведен поглед, като се стараеше да не забелязва часовите и дежурния майор Холин. Чу само как някой подсвирна, а друг подвикна нещо зад гърба й.
Серьожа като че ли чакаше. Веднага отвори вратата, щом тя почука.
— Само не светвай — каза Ала. — Имаш ли нещо за пиене?
— Защо дойде? — попита Серьожа, докато наливаше в чашите вино. — Искаш да си върнеш дълга?
— Искам да си върна мъжа. — Тя зиморничаво се гушеше в шала си. — Само по-бързо!
— Не те ли е страх, че тъкмо обратното — можеш да го изгубиш? Хванах се на бас, че днес ще дойдеш при мен. Пред свидетели. И те се убедиха, че спечелих.
— Плюя на тях! Животът на Павел ми е по-скъп.
— Това си има определена цена — отбеляза той. — Ами кога за капитанската звездичка?
— Твоето не се губи — рече Ала. — Е, какво, да се събличам ли?
— Дори не ми се вярва! — врътна глава писарят. — Първо драсна, а сега сама дотича… Поне да пийнем отначало.
— Няма да се чукаме — отмести тя чашата си. — Да, дойдох! Да се събличам или не?
— Няма да ни се размине — въздъхна Горюнов и постави чайника на електрическия котлон.
Тя го погледна с недоумение.
— Ами да, закъде да бързаме! Свидетелите вече са отбелязали влизането ми. А ние трябва до насита да поиздевателстваме… — Гласът й предателски трепна. Тя изхлипа. — Но и ти ще си намериш майстора, да знаеш!
— За тия пред портала ли говориш? — Той вдигна вежди.
— И за тях. — Тя кимна. — Защо толкова те е страх от тях? Цяла година те дебнат.
— Не може да се отрече — съгласи се Серьожа. — Но ти можеш да ми помогнеш.
— Аз? — Тя притисна ръце до гърдите си. — На теб? Никога!