![Невинните [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/2/nevinnite-calibre-1-48-0-download.jpg)
Невинните [calibre 1.48.0]
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Уил Роби #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Невинните [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
Роби е изпратен да ликвидира млада жена във Вашингтон заради връзка с терористична организация. Но нещо в тази поръчка озадачава наемния убиец, който прави немислимото: в последния момент, надвесен над спящата жена, отказва да я застреля. Сега самият Роби е мишена. На собствените си хора.
При бягството си той случайно среща четиринайсетгодишната Джули, чиито родители са убити от неизвестен мъж. Роби спасява момичето от сигурна смърт и разбира, че не може да я изостави. Но той все още не знае, че семейството на Джули е свързано по някакъв начин със заговор, който би взривил върховете на властта.
Уил Роби е новият харизматичен герой на Балдачи — достоен наследник на хладнокръвния Оливър Стоун.
Роби му показа значката си и започна направо:
— По време на Първата война в Залива сте били командир на взвод, нали?
— И какво от това? Да не би армията да ме иска обратно? Ако е така, няма как да стане. Минах по реда си. Вече съм твърде стар, за да бродя из пустинята с пушка на рамо.
След тази тирада човекът седна обратно зад бюрото си, а Роби остана прав.
— Интересуват ме по-скоро хората, с които сте служили. Поддържате ли контакт с някои от тях?
— Да, с двама-трима.
— С кого по-точно?
— А за какво по-точно става въпрос?
Банкерът показва нокти, помисли си Роби.
— За националната сигурност — отвърна той. — Мога да добавя, че има връзка с един наскоро взривен автобус и смъртта на няколко души, разстреляни в ресторант до Капитолия.
Сигъл стана още по-блед.
— Господи! — възкликна той. — Нима е замесен някой от стария ми взвод? Не мога да повярвам!
— Искате да кажете, че познавате добре тези хора?
— Как да ви отговоря… Все пак се сражавахме за страната си. Не е възможно някой да се е обърнал срещу нея… — Мъжът замълча, подпрял месестите си длани на евтиното бюро. Приличаше на малко момче, на което току-що са съобщили, че кученцето му е прегазено от кола.
— С кого от тях сте под държали връзка?
Сигъл се сепна, замисли се за момент и бавно започна да изрежда:
— С Дъг Бидъл, Фред Алварес, Бил Томсън и Рики Джоунс. Но Рики умря преди доста години.
— Знам — кимна Роби. — Но те не живеят в района, а са пръснати навсякъде.
— Вярно, но има и други начини за контакт. Телефони, имейли. Преди време Дъг ми дойде на гости и му показах паметниците. Фред загина при автомобилна катастрофа, а Били налапа дулото и натисна проклетия спусък. Дъг и Рики се разболяха от рак. А и двамата са по-млади от мен. Това се дължи на всичките гадости, на които бяхме изложени по време на войната. Синдромът на Войната в Залива, нали знаете… Дори в този момент може да съм пътник, без да подозирам. И при най-слабото главоболие започвам да си мисля, че всичко е свършено.
Човекът млъкна и се облегна назад. Роби седна срещу него.
— А виждате ли се с някой от бойните си другари, които живеят в района? — попита той.
— Няколко пъти се срещнах с Лио Брум. Но това беше доста отдавна.
— Колко отдавна?
— Преди повече от десет години. Сблъскахме се случайно. В един сиатълски бар, представяте ли си? Той беше там по бизнес, а аз току-що бях сменил работата си и присъствах на някакъв семинар. Стори ми се, че се справя добре. Работеше за правителството, но не си спомням точно какво…
— Друг?
— В Близкия изток бях близък с Къртис Гети. Но него не съм го виждал, откакто се прибрахме в Щатите. Дори не знам къде е в момента…
В гробищата, отвърна мислено Роби.
— Лио Брум споменавал ли е Гети?
— Не помня. Останах с чувството, че са прекъснали всякакви връзки помежду си. Но, както вече споменах, това беше преди десет години.
Преди десет години, помисли си Роби. Май тъкмо там е цялата работа.
— Някой друг? — попита на глас той. — Рик Уинд например?
— Четох, че са го убили. Заради него ли сте тук?
— Имали ли сте контакти с него?
— Не, от години не съм го виждал. По-рано се срещахме, но той се промени. Особено след като купи онази заложна къща в предградията. Не знам… Стана друг човек…
— А Джеръм Касиди?
— Него не съм го виждал, откакто се уволнихме.
— Но той живее в района, съвсем наблизо.
— Не знаех.
— А Елизабет ван Бойрън? Това е фамилията ѝ по съпруг. А моминското ѝ име е било…
— Знам, Елизабет Клеър.
— В онези години жените на военна служба са били нещо необичайно, нали?
— Да, разбира се. Днес нещата са различни. Но лично аз винаги съм смятал, че е глупаво да не се допускат до участие в бойните действия. Те се сражават не по-зле от мъжете. А в екип предимствата им изпъкват. Мъжете се правят на мачовци. Докато жените изграждат екипната перспектива. От опит мога да твърдя, че стрелят много точно. Поне така беше в Първата война. А нашата Лизи беше ненадмината. По-добър боец от всеки друг, включително и от мен.
— Но и тя вече не е в армията — каза Роби.
— Е, за това си имаше причини — отвърна Сигъл.
— Поддържали ли сте контакт с нея?
— Да, поддържах.
— Каква е причината да напусне армията?
— Рак. Първо на гърдата, но се появиха метастази. В мозъка, в белите дробове, в черния дроб. Днес вече е в терминална фаза, разбира се. Тръгнат ли метастазите, с човека е свършено. Срещу това нещо не са открити вълшебни куршуми. В момента се намира в един хоспис в Гейнсвил.
— Ходили ли сте да я видите?