Невинните [calibre 1.48.0]

— Което означава, че всички козове са в техните ръце — добави Ванс. — Във всеки момент могат да решат, че тези хора трябва да изчезнат.

— Но има и една малка подробност.

— Каква?

— Може би един от тези хора ще им трябва, за да свърши определена работа.

— Каква работа?

— Ако знаех, нямаше да седя тук и да се чудя какво да правим.

— А Джули? Не можем да я оставим тук, но би било глупаво да я вземем със себе си.

— Идвам, независимо дали е глупаво или не!

Обърнаха се едновременно. Джули стоеше на прага.

Във все още сънливия ѝ поглед се четяха гняв и обида.

— Много те бива да подслушваш! — възкликна Ванс.

— Това е единственият начин да науча нещо от вас двамата! — не ѝ остана длъжна Джули.

— Опасно е — намеси се Роби.

— Кажи ми нещо ново — отвърна с равен тон момичето и седна при тях. — Вече стреляха по мен, за малко не ме вдигнаха във въздуха, видях как убиват родителите ми. Освен това ме преследваха — както пеша, така и с кола. След всичко това аргументът «опасно» ми се струва доста безсмислен.

Ванс погледна Роби и се усмихна леко.

— Признавам, че в определени моменти логиката ѝ е повече от убедителна — каза тя.

— Що за логика е това? — възрази Роби. — Нима трябва да те излагаме на поредната опасност само защото си преживяла всичко, което изброи?

— Не се чувствай отговорен за мен, Уил — рече Джули, прибра няколко непокорни кичура зад ушите си и мрачно добави: — Защото не си!

— Хей, я престанете! — намеси се с помръкнало лице Ванс. — Само това ни липсва — да се наежите един срещу друг!

— Аз съм отговорен за теб! — натъртено рече Роби. — Отговорен съм от момента, в който напуснахме онзи автобус!

— Изборът си беше твой! Аз съм жертва на обстоятелствата.

— Но все пак жертва, нали?

— Искам да разбера защо убиха родителите ми. Нищо друго не ме интересува. — Очите ѝ се местеха от Роби към Ванс и обратно. — Затова не се чувствайте отговорни за онова, което може да ми се случи.

— Искаме само да ти помогнем, Джули! — каза Ванс.

— Не съм играчката, която ще те накара да се почувстваш по-благородна, ясно? Нито пък нещастното сираче, на което всички искат да помогнат, като го натикат у някое приемно семейство! Тук става въпрос за нещо съвсем друго.

— Щеш, не щеш, вече си вързана с нас — намеси се Роби. — Ако не бяхме ние, сега щеше да си мъртва.

— И без това се чувствам като мъртва!

— Разбирам. Но да се чувстваш и наистина да си са две различни неща.

— Защо трябва да се доверявам на когото и да било? — повиши тон тя.

— Аз пък мисля, че ние заслужихме доверието ти! — остро отвърна Роби.

— Помисли пак! — отвърна Джули и напусна стаята.

— Тя е още дете, Роби — обади се успокоително Ванс. — Дете, което е останало без родители и умира от страх.

— Знам — кимна Роби, засрамен от избухването си.

— Длъжни сме да останем заедно, докато всичко това приключи.

— Лесно е да се каже.

— Защо?

— Събитията могат да се развият по крайно неблагоприятен начин.