Невинните [calibre 1.48.0]

Двайсет минути по-късно влязоха в паркинга на «Сентръл Хоспис Кеър». Роби внимателно огледа петнайсетината коли, които се намираха там, и спря близо до входа.

— Ти или аз? — обърна се към Ванс той.

— Нека да дойда и аз — обади се Джули.

— Защо?

— Тя се е сражавала с баща ми. Може би знае нещо за него.

— Не е ясно дали е в състояние да говори — предупреди я Ванс.

— Тогава защо сме тук? — попита момичето.

— Аз ще я взема със себе си — рече Роби. — А ти оставаш на пост.

— Сигурен ли си? — изгледа го Ванс.

— Не съм, но ще го направя.

Двамата се насочиха към двуетажната тухлена сграда с много прозорци и жизнерадостна атмосфера, която никак не подхождаше на последно убежище за безнадеждно болни хора.

Служебната карта на Роби им осигури бърз достъп до стаята на Елизабет ван Бойрън. И тук беше уютно и ведро като навсякъде, с вази цветя на масата и саксии на перваза. Но надеждите за някаква допълнителна информация от тази жена се изпариха в момента, в който сестрата се отдръпна от леглото.

Елизабет ван Бойрън приличаше на скелет. Една тръба вкарваше в трахеята ѝ въздух от респиратора в ъгъла, друга изкарваше токсичния въглероден двуокис навън. От стомаха ѝ стърчеше сонда за изкуствено хранене, а към ръцете ѝ бяха прикрепени тръбичките на интравенозната система.

— Мога ли да ви помогна? — обърна се към тях сестрата.

— Дойдохме да зададем няколко въпроса на госпожа Ван Бойрън, но виждам, че това е невъзможно — отвърна Роби.

— От шест дни е на командно дишане — поясни сестрата. — Понякога идва на себе си, понякога не. Приема много силни болкоуспокоителни. — Тя погали ръката ѝ и добави: — Изключително мил човек, служила е в армията. Жалко, че е в такова състояние… — Замълча за момент, после попита: — Какви въпроси искате да ѝ зададете?

Роби показа служебната си карта.

— Аз съм от Министерството на отбраната. В момента провеждаме едно разследване и попаднахме на нейното име като евентуален източник на информация.

— Разбирам — кимна жената. — Но сам виждате, че едва ли ще може да ви помогне. Болестта ѝ е в терминална фаза.

Роби спря поглед върху апаратурата за командно дишане и останалото оборудване.

— С това поддържате живота ѝ, така ли?

— Да.

Той стрелна с поглед Джули, която не отделяше очи от болната.

— Но тук все пак е хоспис, нали?

— Има различни хосписи — отвърна с леко притеснение сестрата. — Всичко зависи от желанията на близките на пациентите. — Погледна надолу и добави: — Но това няма да продължи дълго, независимо дали апаратурата е включена или не…

— Значи близките ѝ са поискали командно дишане? — попита Роби.

— Не мога да ви отговоря. Тези неща са лични. Не виждам какво общо имат с някакво военно разследване. — В гласа ѝ се долови леко раздразнение.