Град на изгубени души

беше свалил обувките. Очевидно бе заспал, докато я държеше в прегръдките си, макар

Клеъри да не помнеше нищо. Все още бе опръскан със странното сребристо вещество от

клуба.

Той се размърда лекичко, сякаш усетил, че Клеъри я няма, и обви свободната си ръка около

себе си. Не изглеждаше ранен, помисли си Клеъри, просто изтощен, извитите му

тъмнозлатисти ресници почиваха върху сенките под очите му. Така потънал в сън, й се

струваше толкова уязвим, като малко момченце. Би могъл да бъде нейният Джейс.

Ала не беше. Клеъри си припомни нощния клуб, ръцете му върху тялото й в мрака, труповете

и кръвта. Стомахът й се разбунтува и тя захлупи устата си с ръка, потискайки порива да

повърне. От спомена й прилошаваше, а отдолу се криеше натрапчивото усещане, че нещо й

се губи.

Нещо важно.

— Клеъри.

Тя се обърна. Очите на Джейс бяха полуотворени и той я наблюдаваше през миглите си;

златните му ириси бяха помътнели от умора.

— Защо си будна? Току— що е съмнало.

Клеъри сграбчи бъркотията от одеяла и сви ръце в юмруци.

— Тази нощ — каза задавено. — Труповете… кръвта…

— За какво говориш?

— Това видях.

— Не и аз. — Джейс поклати глава. — Елфически наркотици. Нали знаеше…

— Изглеждаше толкова истинско.

— Съжалявам. — Той затвори очи. — Просто исках да се повеселя. Би трябвало да

предизвикат усещане за щастие. Да те накарат да видиш красиви неща. Мислех, че ще се

позабавляваме заедно.

— Видях кръв. И трупове, плаващи в аквариуми…

Джейс поклати глава и ресниците му се спуснаха надолу.

— Нищо от това не е било истинско…

— Дори онова, което се случи между нас… — Клеъри не довърши — очите му бяха

затворени, гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно. Беше заспал.

Тя се изправи, без да го поглежда, и отиде в банята. Застана пред огледалото, докато

вцепенение обхващаше тялото й. Беше покрита с петна от сребърното вещество и това й

напомни за онзи път, когато една металическа химикалка беше протекла в раницата й,

съсипвайки всичко в нея. Една от презрамките на сутиена й се беше скъсала, навярно когато

Джейс я беше дръпнал предишната нощ. Около очите й имаше ивици размазана спирала, а

кожата и косата й лепнеха от сребристия наркотик.

Повдигаше й се, струваше й се, че всеки миг може да припадне. Свали тънката рокля и

бельото си и ги изхвърли в кошчето за боклук, преди да се пъхне в топлата вода.

Изми косата си няколко пъти, мъчейки се да махне засъхналата лепкава маса. Беше като да

се опитва да отмие маслена боя. Мирисът на веществото също отказваше да си отиде, като

вода от ваза с изгнили цветя — слаба, сладникава миризма на развалено върху кожата й,

която никакви количества сапун не можеха да прогонят.

След като най-сетне сметна, че е толкова чиста, колкото изобщо бе възможно, тя се изсуши и

отиде в голямата спалня, за да се облече. Беше истинско облекчение отново да обуе дънки и