Град на изгубени души

Не. Думата се появи и изчезна, разтопявайки се като захар във вода. Не помнеше защо се

очаква да му откаже. Той беше неин брат; би трябвало да го обича. Нали той я бе довел на

това красиво място. Може и да бе сторил някои лоши неща, но това беше много отдавна, а и

тя не помнеше какви бяха те.

— Чувам песента на ангелите — каза му тя.

Себастиан се изкиска.

— А, открила си, че сребристото вещество не е просто брокат. — Прокара показалец по

скулата й; когато го отдръпна, пръстът му бе посребрял, сякаш бе избърсал цветна сълза. —

Ела с мен, приятелко на ангелите. — Той й протегна ръка.

— Ами Джейс? Изгубих го в тълпата…

— Джейс ще ни намери. — Ръката на Себастиан се обви около нейната, учудващо топла и

успокояваща и Клеъри се остави да бъде отведена до един от фонтаните в средата на стаята.

Себастиан я сложи да седне на широкия мраморен ръб, след което се настани до нея. —

Погледни водата и ми кажи какво виждаш.

Клеъри се наведе над гладката тъмна повърхност на басейна. Видя отражението си — очите

й бяха широко отворени и диви, а гримът около тях се беше размазал и приличаше на

синини, косата й беше разрошена. Миг по-късно Себастиан също се приведе напред и тя

видя лицето му до своето. Сребърната му коса, отразена във водата, й напомни за луна,

оглеждаща се в река. Посегна да докосне яркото сияние и водата се разлюля; отраженията

им се разкривиха, неразпознаваеми.

— Е, какво видя? — попита Себастиан и в гласа му се долови настойчива нотка.

Клеъри поклати глава — ама че глупаво се държеше!

— Видях нас двамата — сгълча го тя. — Какво друго!

Себастиан сложи ръка под брадичката й и обърна лицето й към себе си. Очите му бяха черни

като непрогледна нощ, само един тънък ореол от сребро делеше зеницата от ириса. — Не

виждаш ли? Двамата сме еднакви, аз и ти.

— Еднакви? — Клеъри примига насреща му. В думите му имаше нещо страшно нередно,

макар да не бе сигурна точно какво. — Не…

— Ти си ми сестра. Във вените ни тече една и съща кръв.

— Ти имаш демонска кръв. Кръвта на Лилит. — По някаква причина това й се стори смешно

и тя се изкикоти. — Ти си изтъкан от мрак, мрак, мрак. А ние с Джейс сме светлина.

— Ти криеш тъмно сърце, дъще на Валънтайн. Просто отказваш да го признаеш. А ако искаш

Джейс, най-добре ще е да го приемеш. Защото сега той ми принадлежи.

— А ти на кого принадлежиш тогава?

Устните на Себастиан се разтвориха, ала звук не излезе. За първи път, помисли си Клеъри

изненадано, той сякаш не знаеше какво да отговори. Странно — за нея самата думите й не

бяха означавали кой знае какво, изрече ги, тласкана от случайно любопитство. Преди да

успее да каже още нещо, над тях се разнесе глас:

— Какво става тук? — Джейс местеше поглед между тях, а по лицето му не можеше да се

прочете нищо. Още от блещукащото вещество беше полепнало по него — сребристи

капчици, проблясващи в златната му коса. — Клеъри. — Звучеше подразнено и Клеъри