Град на изгубени души

полепнаха по миглите му, когато той я погледна. Наведе се, за да прошепне в ухото й;

дланите му се спуснаха по раменете и надолу по ръцете й. Вече не танцуваха;

хипнотизиращата музика продължаваше да се носи из помещението, увличайки телата около

тях в ритъма си, ала Клеъри почти не забелязваше. Момче и момиче минаха покрай тях и се

изсмяха, подхвърляйки нещо подигравателно на чешки; Клеъри не го разбра, но подозираше,

че смисълът е нещо от рода на „намерете си стая”.

Джейс издаде нетърпелив звук и отново тръгна през тълпата, дърпайки я след себе си,

докато не спряха в една потънала в сянка ниша.

Покрай стените имаше десетки такива, овални и опасани от каменни пейки. Кадифена

завеса осигуряваше някакво подобие на усамотение. Джейс я издърпа рязко и телата им се

срещнаха с устрема на море, разбиващо се в брега. Устните им се сляха; Джейс я повдигна и

я притисна до себе си, вплел пръсти в хлъзгавата материя на роклята й.

Клеъри усещаше мекота и жар, ръце, които търсеха и откриваха, натиск и податливост.

Дланите й бяха под тениската му ноктите й дращеха гърба му; изпълни я свирепа наслада,

когато го чу да простенва. Джейс ухапа долната й устна и тя вкуси кръв, солена и гореща.

Сякаш искаха да се разкъсат на парчета, помисли си Клеъри, да изпълзят в тялото на другия

и да споделят ритъма на сърцата си, дори това да ги убиеше.

В нишата беше тъмно, толкова тъмно, че Джейс бе само силует от сенки и злато. Притисна

Клеъри към стената, а ръцете му се плъзнаха по тялото й, откриха ръба на роклята й и го

вдигнаха около краката й.

— Какво правиш? — прошепна тя. — Джейс?

Той я погледна. Особената светлина в клуба превръщаше очите му в мозайка от пречупени

цветове. По устните му играеше дръзка усмивка.

— Можеш да ми кажеш да спра, когато поискаш. Ала няма да го сториш.