Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
Миг по-късно вече стоеше във вътрешен двор — квадратен и ограден от обикновени на вид
сгради. Три стълбища се виждаха през отворени врати, ала от Себастиан нямаше и следа.
Значи нямаше да бъде толкова лесно.
Клеъри пристъпи напред, макар да си даваше сметка, че така излиза от прикритието на
сенките. Небето изсветляваше с всяка изминала минута. Мисълта, че може да бъде
забелязана, бе като студени пръсти по гърба й и тя побърза да се скрие в сянката на първото
изпречило й се стълбище.
То бе съвсем обикновено, с дървени стъпала, които водеха както нагоре, така и надолу; на
стената висеше евтино огледало, в което Клеъри видя собственото си бледо лице. Във
въздуха витаеше натрапчива миризма на разлагащи се боклуци и за миг тя се зачуди дали не
е близо до мястото, където държаха боклукчийските кофи, преди нещо в уморения й мозък
да прещрака — вонята означаваше демонско присъствие.
Изтощените й мускули бяха започнали да треперят, ала тя сви ръце в юмруци. Болезнено
ясно си даваше сметка, че е напълно невъоръжена. Пое дълбока глътка от зловонния въздух и
заслиза по стълбите.
Миризмата ставаше все по-силна, а мракът — все по-гъст, докато Клеъри се спускаше по
стълбището, мечтаейки си за стили и руна за нощно зрение. Само че не можеше да направи
нищо, затова продължи да следва извиващото се стълбище. Изведнъж изпита прилив на
благодарност, че е тъмно — беше стъпила в нещо лепкаво. Стисна перилата и се опита да
диша през устата. Сега мракът бе толкова непрогледен, че тя вървеше слепешком. Сърцето й
думкаше така силно, че несъмнено оповестяваше присъствието й. Улиците на Париж и
обикновеният свят й се струваха на светлинни години от това място, където бяха единствено
тъмнината и тя, спускаща се все по-надолу и по-надолу.
И тогава някъде в далечината припламна светлинка — малка точица, като връхчето на
внезапно запалена кибритена клечка. Клеъри се долепи още по-плътно до парапета и почти
приклекна, докато светлината постепенно се уголемяваше. Сега вече виждаше ръката си и
очертанията на стъпалата пред себе си. Оставаха само няколко. Слезе по тях и се огледа
наоколо.
Всяка прилика с обикновена жилищна сграда бе изчезнала. Някъде в мрака зад нея
дървените стъпала бяха отстъпили място на скала и сега тя се намираше в малка стая с
каменни стени, осветена от факла, която хвърляше мъждукаща зеленикава светлина. Върху
гладкия каменен под бяха вдълбани многобройни причудливи символи, които Клеъри
внимателно заобиколи, докато прекосяваше стаята, за да стигне до единствения друг изход
— извита арка, образувана от две внушителни декоративни секири, на чийто връх бе
поставен човешки череп.
Откъм коридора под арката се чуваха гласове. Бяха твърде далече, за да може Клеъри да
различи каквито и да било думи, но несъмнено бяха гласове. Насам, сякаш казваха те.
Последвай ни.
Клеъри се загледа в черепа и празните очни ямки се взряха насмешливо в нея. Зачуди се къде
ли се намира — дали Париж все още бе над нея или се бе озовала в съвършено различен свят,
както ставаше, когато някой прекрачеше в Града на тишината. Помисли си за Джейс, когото
бе оставила да спи сякаш в друг живот.
Правеше го заради него, напомни си тя. За да си го върне. Мина под свода и инстинктивно се
долепи до стената. Закрачи безшумно напред, докато гласовете постепенно се усилваха. В
коридора не беше съвсем тъмно — на всеки няколко крачки факли хвърляха зеленикава
светлина и излъчваха мирис на изгоряло.
Неочаквано от лявата й страна зейна врата и гласовете долетяха много по-ясно.
— …не е като баща си — тъкмо казваше един от тях, грапав като шкурка. — Валънтайн не
искаше да има нищо общо с нас. А този обещава да ни даде света.
Много бавно Клеъри надникна през ръба на вратата.
Стаята беше гола, с гладки стени и без никакви мебели. В нея имаше група гущероподобни
демони със зелено— кафява кожа и с по шест крака като пипала на октопод, които издаваха
сух, дращещ звук, когато се движеха. В големите им издути глави имаше черни, многостенни
очи.
Клеъри преглътна надигналата се в гърлото й горчилка — напомняха й на Ненаситния, един
от първите демони, които бе видяла в живота си. От гротескната комбинация между гущер,
насекомо и извънземно й се повдигаше. Долепи се още по-плътно до стената и се заслуша.
— Тоест, ако му вярвате.
Трудно бе да се разбере кой точно говори. Докато се движеха, краката им непрекъснато се