Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
— Изпий я. Моля те.
Люк пое чашата. Сините му очи я проследиха, докато тя отново се настаняваше в стола до
леглото му, от който почти не бе мръднала толкова дълго, че направо бе за учудване, дето не
се бе сраснала с него.
— Знаеш ли за какво си мислех? — попита тя. — Точно преди да се събудиш?
Люк отпи глътка вода.
— Изглеждаше много далеч оттук.
— Мислех си за деня, когато се омъжих за Валънтайн.
Люк свали чашата.
— Най-ужасният ден в живота ми.
— По-ужасен и от деня, в който те ухапаха? — Джослин подви крака под тялото си.
— Да.
— Не знаех. Нямах представа какво изпитваш. Ще ми се да бях имала. Мисля, че всичко би
било различно.
Люк я погледна невярващо.
— Как?
— Нямаше да се омъжа за Валънтайн. Не и ако бях знаела.
— Щеше…
— Нямаше — остро отсече тя. — Бях твърде глупава, за да разбера какво изпитваш, но също
така бях прекалено глупава, за да си дам сметка какво изпитвам самата аз. Винаги съм те
обичала. Дори и да не го знаех. — Тя се приведе и го целуна лекичко, за да не му причини
болка; след това долепи буза до неговата. — Обещай ми, че няма да се излагаш на опасност.
Обещай ми.
Люк зарови свободната си ръка в косата й.
— Обещавам.
Джослин се облегна назад, поуспокоена.
— Ще ми се да можех да се върна във времето. Да оправя всичко. Да се омъжа за правилния
мъж.
— Ала тогава с теб нямаше да имаме Клеъри — напомни й той. Прекрасно бе да чуе как
казва „с теб”, сякаш за него нямаше и капчица съмнение, че Клеъри му е дъщеря.
— Ако беше с нас повече, докато тя растеше… — въздъхна Джослин. — Просто имам
чувството, че направих всичко погрешно. Толкова бях обсебена от мисълта да я защитавам,
че май прекалих. Тя се втурва с главата напред във всяка опасност, без дори да се замисли.
Докато растяхме, ние виждахме приятелите ни да загиват в битка. Но не и Клеъри. Не че бих
искала да отрасне по този начин, но понякога се безпокоя — тя като че ли изобщо не вярва,
че може да умре.
— Джослин — меко каза Люк. — Ти отгледа добър човек. С ценности и ясна представа за
добро и зло. Човек, който се старае да постъпва правилно. Също като теб. Не можеш да
възпиташ едно дете да вярва в обратното на това, което вършиш. Не смятам, че тя не вярва,
че може да умре. Според мен и тя, също като теб, е убедена, че има неща, за които си струва
да умреш.
Клеъри се промъкваше зад Себастиан през лабиринт от тесни улички, като се държеше в
сенките, хвърляни от сградите. Вече не бяха в Прага — това поне се виждаше веднага.
Улиците бяха тъмни, небето над главата й имаше бледосиния цвят на съвсем ранно утро, а
табелите на магазините, покрай които минаваха, бяха на френски. Също както и тези с
имената на улиците: „RUE DE LA SEINE”, „RUE JACOB”, „RUE DE LABBAYE”.
Докато вървяха из града, хора минаваха като призраци покрай нея. От време на време
избучаваше по някоя кола, камиони спираха пред магазините, за да доставят стоки преди
началото на работния ден. Във въздуха се носеше мирис на речна вода и боклук. Клеъри вече
бе почти сигурна къде се намират, когато един завой и една тясна уличка ги изведоха на
широк булевард и от мъгливия сумрак изникна пътен знак. Стрелки сочеха в най-различни
посоки и показваха пътя към Бастилията, катедралата Нотр Дам и Латинския квартал.
„Париж” помисли си Клеъри и се шмугна зад една кола, докато Себастиан пресичаше
улицата. „В Париж сме.”
Ама че ирония. Открай време си мечтаеше да посети Париж с някой, който го познава.
Мечтаеше да се разходи из улиците му, да види реката, да нарисува сградите. Но никога не
си бе представяла това — как се промъква след Себастиан по булевард „Сен Жермен”
покрай яркожълт bureau de poste*, нагоре по авеню, където баровете бяха затворени, но в
канавките беше пълно с бирени бутилки и угарки, надолу по тясна уличка, от двете страни,
на която се издигаха къщи. Себастиан спря пред една от тях и Клеъри се закова на място,
плътно долепена до стената.
* Bureau de poste (фр.) — пощенски клон. — Бел. прев.
Видя го да вдига ръка и да въвежда някакъв код в кутията до вратата; очите й следяха всяко
движение на пръстите му. Чу се изщракване, вратата се отвори и той се шмугна вътре. В
мига, в който тя се затвори, Клеъри се втурна след него и въведе същия код (Х235), след
което зачака да чуе тихия звук, който означаваше, че е отключено. Когато той се разнесе,
Клеъри не бе сигурна дали е облекчена или учудена. „Не би трябвало да е толкова лесно”