Принцеса с часовников механизъм
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Адски устройства #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцеса с часовников механизъм». Краткое содержание книги:
РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ
увита в тъмния си плащ, бялото й лице под качулката гореше.
— Какво става тук? Намери ли... — Тя не довърши, приковала поглед в
старицата.
— Какво става ли? — настоя да узнае Теса с пронизителен, хленчещ
глас. — Аз би трябвало да ви попитам това... да нахлувате в домовете на
порядъчните хора... — Тя примига, за да стане ясно, че не вижда добре. —
Разкарайте се оттук и вземете и приятеля си... — Замахна с предмета,
който стискаше в ръка — „Копитна кука“, отекна гласът на старата жена в
ума й, „ използва се за почистване на конски копита." — ... със себе си. Тук
няма да намерите нищо, което си струва да бъде откраднато.
За миг си помисли, че е подействало. Госпожа Блек направи крачка
напред, а лицето й бе съвършено безизразно.
— Да си видяла едно младо момиче наоколо? — попита тя. —
Изискано облечено, с кестенява коса и сиви очи. С вид сякаш се е изгубило.
Хората й я търсят и предлагат солидно възнаграждение.
— Страшно убедителна история, уж че търсите някакво изчезнало
момиче. — Теса се опита да звучи възможно най-кисело, което не беше
никак трудно. Имаше чувството, че старицата, чийто вид беше приела, си е
била кисела по природа. — Казах, махайте се!
Автоматонът избръмча, а устните на магьосницата изведнъж се свиха,
сякаш се опитваше да потисне смеха си.
— Разбирам — рече тя. — Може ли да отбележа, че носиш страшно
красива огърлица, стара жено?
Ръката на Теса се вдигна към гърдите й, ала беше прекалено късно.
Ангелът с часовников механизъм беше там, съвсем ясно видим и тиктакащ
тихичко.
— Хвани я — отегчено нареди госпожа Блек и автоматонът тръгна
напред, протегнал ръце към момичето.
Тя пусна одеялата и заотстъпва, размахала куката за копита. Успя да
остави дълбока драскотина по предницата на автоматона, докато той
посягаше и отблъскваше ръката й настрани. Куката издрънча на пода, а
Теса извика от болка в същия миг, в който вратата се отвори рязко и цял
куп автоматони нахлуха в стаята; ръцете им се домогваха до нея,
механичните им пръсти се впиваха в плътта й. Знаейки, че е победена,
знаейки, че това с нищо няма да й помогне, тя най-сетне си позволи да
изпищи.
Уил се събуди от слънчевите лъчи, падащи върху лицето му. Примига
и бавно отвори очи.
Синьо небе.
Обърна се и седна, протягайки схванатото си тяло. Намираше се на
склона на един зелен хълм, съвсем близо до пътя между Шрусбъри и
Уелшпул, макар и скрит от него. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен
фермерски къщи, пръснати в далечината. Беше минал само покрай
няколко малки селца по време на неистовата си нощна езда,
отдалечавайки се от „Зеленият мъж". Беше препускал, докато буквално се
беше свлякъл от седлото на Балиос от умора и бе рухнал върху земята с
разтърсващ удар. Наполовина вървейки, наполовина пълзейки, беше
оставил също толкова изтощения си кон да го побутне настрани от пътя, в
една плитка падинка, където се бе свил на кълбо и бе потънал в сън, без да
обръща внимание на студения дъждец, който продължаваше да ръми.
По някое време между тогава и сега, слънцето беше изгряло,
изсушавайки дрехите и косата му, макар че все още си беше мръсен, а
ризата му — изпоцапана със засъхнала кал и кръв. Когато се изправи на
крака, усети, че цялото тяло го боли. Предишната нощ не си беше
направил труда да си нарисува нито една изцелителна руна. Беше влязъл
в странноприемницата, навличайки кал след себе си, само за да си вземе
нещата, след което се беше върнал в конюшнята, за да отвърже Балиос и
да го изведе в нощта. Нараняванията, които беше понесъл в битката срещу
глутницата на Улси, все още го боляха, както и натъртванията от падането
от коня. Накуцвайки леко, той отиде при Балиос, който пощипваше трева
до сянката на разлистен дъб. Порови в торбата си, извади едно стили и
шепа сушени плодове, и докато похапваше, си начерта две руни —
болкоуспокояваща и целителна.
Струваше му се, че от случилото се предишната нощ го делят
светлинни години. Спомняше си битката с върколаците, трошенето на
кости и вкуса на собствената си кръв, калта и дъжда. Помнеше болката на
откъсването от Джем, макар че вече не я усещаше. Вместо нея, сега
изпитваше празнина. Сякаш някаква огромна ръка се беше протегнала и
бе изтръгнала от вътрешностите му всичко онова, което го правеше човек,
превръщайки го в куха черупка на самия себе си.