Принцеса с часовников механизъм

отишла, ала цялото тяло на Уил бе изсъхнало и кухо, сякаш някой бе

изсмукал същината му. — Аз бих казал, че е предизвикано и още как. Ако

не бяхте вие, нефилимите, Магистърът никога нямаше да ни натрапи

мръсните си наркотици и гнусни лъжи...

Уил гледаше върколаците почти развеселено. Наистина ли вярваха, че

могат да го наранят след всичко, което беше изгубил? В продължение на

пет години бе живял абсолютно пълноценно, само заради една истина —

Джем и Уил, Уил и Джем. Уил Херондейл е жив, следователно и Джеймс

Карстерс е жив. Quod erat demonstrandum*. Предполагаше, че да изгубиш

ръка или крак е болезнено, но да изгубиш основната истина в живота си

беше... фатално.

* „Което трябваше да бъде доказано" — латински израз, който

обикновено се слага в края на успешно завършено математическо

доказателство или философско твърдение. — Бел. прев.

— Мръсни наркотици и гнусни лъжи? — провлачи той. — Звучи

страшно нехигиенично. Макар че, я ми кажете, вярно ли е, че вместо да се

къпят, върколаците просто се облизват веднъж в годината? Или се

ближете един друг? Защото и това съм чувал.

Ръката, която го стискаше за ризата, още повече затегна хватката си.

— Съветвам те да проявиш малко повече уважение, ловецо на сенки.

— Не — заяви Уил. — Нямам такова намерение.

— Знаем всичко за теб, Уил Херондейл — обади се друг от глутницата.

— Винаги се влачиш при долноземците да молиш за помощ. Бихме искали

да те видим как се влачиш и сега.

— Тогава ще се наложи да ми отсечете краката.

— Това лесно може да се уреди — съобщи мъжът, който го държеше.

Уил сякаш изригна. Заби глава в лицето на върколака пред себе си и

едновременно чу и усети отвратителното хрущене, когато носът на мъжа

се строши; гореща кръв рукна по лицето му, той политна назад и рухна на

колене върху плочите на двора, притиснал ръце към лицето си в опит да

спре кръвотечението.

Нечии пръсти сграбчиха Уил за рамото, остри нокти се впиха в

мократа му риза. Той се обърна рязко към останалите върколаци и видя,

че в ръката на новия му нападател проблясва остър нож, сребрист на

лунната светлина. Очите на върколака блещукаха през дъждовните капки,

златно-зелени и заплашителни.

„Не са дошли, за да се заяждат с мен или да ме поступат" , даде си

сметка Уил. „Тук са, за да ме убият."

В продължение на един миг бе изкушен да ги остави да го направят.

Мисълта да умре му се стори като огромно облекчение — свършено щеше

да бъде с цялата болка, с отговорността, просто потапяне в смъртта и

пълна забрава. Съвършено неподвижен, той гледаше как ножът се спуска

към него. Всичко сякаш се случваше много бавно — приближаващото

стоманено острие, злобно ухиленото лице на върколака, размазано от

дъжда.

В този миг пред очите му изникна образът на онова, което бе сънувал

предишната нощ: Теса, която тичаше към него по зелената пътека. Теса.