Принцеса с часовников механизъм

което по гърба й плъзнаха тръпки. Тя се вцепени. Несъмнено беше просто

драскането на някой клон по прозореца. Ала не... ето че звукът се разнесе

отново. Стържещ, тътрещ се звук.

Теса скочи на крака само за миг, все още увита с одеялото. Ужас се

надигна в нея като живо същество. Всички истории, които беше чувала за

чудовища в тъмните гори, се блъскаха в ума й. Затвори очи, пое си

дълбоко дъх и видя източените автоматони на стъпалата пред Института,

сенките им — дълги и гротескни, като човешки създания, които някой бе

разтеглил в странни очертания.

Уви се още по-плътно в одеялото, стискайки конвулсивно плата.

Автоматоните бяха дошли за нея там, в двора на Института. Ала те не бяха

особено интелигентни — умееха да изпълняват простички заповеди, да

различават някои точно определени хора, но не и да мислят

самостоятелно. Те бяха машини, а машините можеха да бъдат заблудени.

Одеялото беше съшито от различни парчета плат, от онези, които

несъмнено бяха излезли изпод ръката на някоя жена — навярно някога

живяла в тази къща. Теса си пое дъх и потърси... потърси дълбоко в

одеялото, опитвайки се да улови следа от владение, отпечатък от духа,

който го бе създал и притежавал. Беше като да потопи ръката си в тъмна

вода, мъчейки се да напипа някакъв предмет. След цяла вечност (или поне

така й се стори], тя го откри — проблясване в мрака, плътността на нечия

душа.

Съсредоточи се върху нея, обвивайки я около себе си като одеялото,

което продължаваше да стиска. Сега промяната беше по-лесна, не така

болезнена. Видя как пръстите й се извиват и се превръщат в разкривени

от артрит ръце на възрастна жена. Старчески петна избиха по кожата й, тя

се прегърби и роклята увисна върху съсухрената й фигура. Когато косата

се спусна пред очите й, тя видя, че е бяла.

Стърженето отново се разнесе. Дълбоко в съзнанието на Теса отекна

глас — свадлив, старчески глас, който искаше да знае кой е влязъл в

къщата й. Тя се затътрузи към вратата, като се задъхваше, а сърцето й

пърхаше в гърдите, и излезе в основната стая.

В първия миг не видя нищо. Очите й сълзяха, замъглени от старчески

плаки; всичко беше размазано и далечно. А после нещо се надигна пред

огъня и Теса с усилие потисна писъка си.

Беше автоматон, направен така, че да изглежда почти като човек.

Имаше масивно тяло, облечено в тъмносив костюм, но ръцете, които

стърчаха от маншетите, бяха тънки като клечки и завършваха с широки,

заоблени ръце, а главата, която се подаваше над яката, беше гладка и

приличаше на яйце. Върху лицето имаше две изпъкнали очи, ала никакви

други черти.

— Кой си ти? — попита Теса с гласа на старата жена и размаха

подобния на вилица инструмент, който беше вдигнала по-рано. — Какво

търсиш в къщата ми, изчадие?

Видимо объркано, създанието издаде бръмчащ, щракащ звук. Миг по-

късно входната врата се отвори и госпожа Блек прекрачи прага. Беше