Ветровете на Нептун
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #5
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ветровете на Нептун». Краткое содержание книги:
- Да, с комара.
- С козата.
- Както кажете, Данглар.
- При който козата обикновено я изяждат. Пуф и бум. Което ви е известно.
-Да.
- Но не искахте да се случи, след като ме предупредихте. Още в събота вечерта се скрих в мазето на отсрещната сграда. От прозорчето виждах прекрасно вашия вход. Мислех, че съдията ще удари през нощта, евентуално след единайсет. Той си пада по символите.
- Защо дойдохте сам?
- По същата причина, поради която и вие дойдохте сам. За да няма клане. Но сбърках или се надцених. Можехме да го пипнем.
- Не. И шестима не могат да спрат фюлжанс.
- Ретанкур щеше да му блокира изхода.
- Именно. И той щеше да я убие.
- Не беше въоръжен.
- С бастуна си. Бастун-сабя. Една трета от тризъбец. Щеше да я набучи на бастуна си.
- Възможно е - каза Данглар, като прекара пръсти по брадичката си.
Сутринта Адамсберг му бе завещал помадата на Жинет и сега челюстта му лъщеше в жълто.
- Сигурно е. Не съжалявайте - повтори Адамсберг.
- Напуснах скривалището в пет сутринта и се върнах вечерта. Съдията се появи в единайсет и тринай-
376
сет. Много спокоен и толкова висок, толкова изправен, толкова стар, че нямаше как да го пропусна. Скрих се зад вратата ви с микрофона. Записах признанията му. Вече имаме доказателства, че е извършил убийствата.
- И че не е извършил убийството на пътеката.
- Също. Повиши тон, когато каза: „Аз не следя, Адамсберг. Аз изпреварвам.“ Възползвах се от това, за да отворя вратата.
- И да спасите козата. Благодаря ви, Данглар.
- Вие ме повикахте. Това е част от работата ми.
- Както и да ме предадете на канадското правосъдие. И това е част от работата ви. Защото карате към Роаси, нали?
-Да.
- Където ще ме чака някое тъпо квебекско ченге. Така ли, Данглар?
- Така.
Адамсберг се отпусна на облегалката и затвори очи.
- Карайте по-бавно, капитане, че с тази мъгла...
LXII
Данглар заведе Адамсберг в едно от многобройните кафенета на летището и избра една крайна маса. Адамсберг седна с отсъстващо тяло, с поглед, глупаво втренчен в отрязания помпон, който бе кацнал върху главата на заместника му като усмихната и нелепа украса. Ретанкур можеше да го грабне, да го изстреля като куршум през границите, да му помогне да избяга. Все още бе възможно - Данглар бе проявил деликатността да не му слага белезници. Все още можеше да скочи и да побегне, капитанът бе неспособен да го надбяга. Но мисълта за въоръжената му ръка, която пробожда Ноела, му отнемаше всякакъв жизнен порив. Какъв смисъл имаше да бяга, ако не можеше да ходи? Да живее вцепенен от ужас да не убие пак, да не се озове, залитащ, пред проснат на земята труп? По-добре да свърши тук, в ръцете на Данглар, който тъжно пиеше своето кафе с коняк. Стотици пътници преминаваха пред очите му, заминаващи или пристигащи, свободни, със съвест чиста като купчина изпрано и сгънато бельо. Докато неговата съвест бе противна като мръсен и окървавен парцал.
Данглар внезапно вдигна ръка за поздрав. Адамсберг не направи усилието да помръдне. Победоносното лице на главния суперинтендант беше последното нещо, което имаше желание да види. Две големи ръце обхванаха раменете му.
- Не ти ли казах аз, че ще го хванем тоз проклетник? - чу Адамсберг.
Обърна се, за да види лицето на сержант фернан Санкартие. Стана и инстинктивно го прегърна. Мили
378
Боже, защо е трябвало Лалиберте да изпрати Санкартие да го прибере?
- На теб ли се падна задачата? - тъжно попита Адамсберг.
- Изпълнявам заповед - отговори Санкартие, без да се разделя с добряшката си усмивка. - Много имаме да си бъбрим - добави той, като седна на отсрещния стол.
После силно стисна ръката на Данглар.
- Гуд джоб, капитане. Христосе, колко е горещо у вас - каза той и свали подплатеното си яке. - Ето копие от досието - додаде, докато измъкваше папката от чантата си. - А ето и пробата.
Размаха една кутийка пред очите на Данглар, който одобрително кимна.
- Вече е изследвана. Сравнението ще е достатъчно за обвинението.
- Проба от какво? - попита Адамсберг.
Санкартие откъсна един косъм от главата на комисаря.
- От туй - каза той. - Издайническо нещо е косата. Пада като червените листа. Обаче изкопахме шест кубически метра от онази гнус, за да ги намерим. Представяш ли си го туй? Шест кубически метра за няколко косъма. Все едно да търсиш игла в купчина слама.
- Не е било необходимо. Нали имате отпечатъците ми по колана.