Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Надяваше се, че гласът му не трепери.
Библиотекарят се вторачи в него с чудато задоволство, после тръгна покрай шкафовете, наредени до едната стена. Махна на Лиан да отиде при него и се наведе да отвори малък черен сандък. Лиан се повлече натам.
— За Огледалото не е писано много — подхвана Емант почти приветливо, — защото е било незначителна вещ, употребявана единствено за наблюдение. По-късно се променило или било преобразено, някога сме се уповавали на него за избавлението си. Ялкара го откраднала и злоупотребила с него, но никой не може да каже какво се случило накрая с Огледалото.
— Извън Шазмак чух други обяснения — възрази Лиан.
— Не се съмнявам, че са били лъжи. Има обаче книга за нашата история на твоя език. — Библиотекарят вадеше от сандъка томове, листове и свитъци и ги редеше на близката маса. — А, ето я. — Наведе се и остана с ръце в сандъка необяснимо дълго. — Това е препис от „Нажак тел Мардукс“, ранна история на аакимите от идването им на Сантенар до края на Прочистването. Ако искаш, наречи я „Предания за аакимите“. Написана е на едно от сантенарските наречия, защото е била предназначена за подарък на наш съюзник, но той не я получил. Прекрасна книга, извънредно стара. И в нея няма нищо, което не ти е позволено да знаеш.
Емант я тикна в ръката му. Стотиците тънки, гладки като коприна листове бяха запълнени с красив почерк. Лиан познаваше тази писменост — някога била разпространена в южните области на Мелдорин. Но езикът го затрудняваше: разпознаваше само отделни думи. Ако имаше достатъчно време, сигурно би разгадал текста поне отчасти.
Лиан обаче недоумяваше. Емант очевидно беше крайно озлобен срещу Каран, а заради нея и срещу него. Каква беше тази ненадейна промяна у него? „Дали не е хитрост, уловка?“ Можеше ли да си позволи друго, освен да върне книгата и да се махне? Но мисълта за Огледалото го бе завладяла. Лиан не си тръгна, Емант го наблюдаваше, а Раел гледаше и двамата.
Лиан прелистваше книгата бавно и грижовно. Великолепна книга, превъзходен почерк… Вместо заглавна страница имаше рисунка на Шазмак от дните, когато бил построен. Лиан я сравни с гледките в паметта си. Градът дори се бе разхубавил с времето. Имаше още илюстрации, но не бяха много. Тутакси позна какво изобразява едва от тях, макар че не бе виждал нищо подобно. Напълно се различаваше от всичко останало — градът, измислен и създаден от Питлис за Рулке. Алсифър.
Как в тази голяма и неясна за него книга да открие кратко споменаване на Огледалото? Продължи да обръща страниците. Емант навлезе между рафтовете и щом се скри от погледите им, Раел стисна китката на Лиан с такава сила, сякаш пръстите му бяха от метал.
— Ела с мен.
Лиан се задърпа, завладян от книгата.
— Веднага! — изплющя тих глас, който не допускаше възражения. — И повече нито дума за Огледалото.
Лиан затвори книгата и тръгна с него. Не разговаряха. Макар че вечерта свършваше, Каран още я нямаше. Лиан хапна набързо някаква храна, легна и скоро заспа.
По някое време от изкусителния, удивителен сън на летописец го събуди разгорещен спор. Единият глас беше на Каран, другия не познаваше. Явно разпрата беше сериозна.
— Значи казваш, че не мога да напусна Шазмак, докато Тенсор не се върне?
— Каран, Каран… Не те задържаме насила тук. Никога не бихме те подложили на такъв позор. Но по света стават големи промени и ние сме длъжни да се защитим. Тенсор изпрати вест, че ти знаеш нещо за Огледалото. Иска да говори с тебе, преди да ни напуснеш. Нима молбата му не е разумна? Дружбата между твоя род и аакимите е прастара, дължиш ни поне това. Молим те да почакаш.
— Не отричам нито дружбата, нито дълга си — отвърна Каран, — но не мога да чакам. И без това се забавих прекалено. С удоволствие ще се срещна с Тенсор някъде по пътя, може би в Нари, защото трябва скоро да бъда в Сит. Не знам нищо за никакво Огледало.
— Каран, днес Раел е бил в библиотеката и е чул аакимнинга да казва на Емант, че то е намерено. Нима и сега ще твърдиш, че изобщо не си чувала за това?
— Емант! — отекна разяреният вопъл на Каран. — Какво е направил на Лиан? Не биваше да го оставям сам.
— Зейнът е невредим — увери непознатият глас, после се чу шум от събаряне на стол. — Каран, недей да…
Външната врата се затръшна.
Лиан седна на нара, лицето му се обля в горещина от срам и отвращение към себе си. Каквито и тревоги да я бяха налегнали и въпреки че той бе погазил обещанието си в най-лошия за нея момент, тя първо бе помислила дали той е жив в здрав. Какъв тъпанар беше…
Искаше му се никога да не е чувал за проклетото Огледало. И тогава сънят отново нахлу в съзнанието му. Копнееше Каран да се върне и едновременно се плашеше от срещата с нея. Огледалото… все това Огледало. Дори насън му се явяваше както преди малко. Виждаше го с въображението си — същия образ, който бе зърнал в сънищата на Каран преди две седмици. Мярна му се огледалната повърхност с женското лице.