Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Раел се отдалечи, а Лиан заразглежда книгите и свитъците на най-близкия рафт. Малко от тях бяха илюстрирани, а ситните, богати на завъртулки писмена си оставаха неразгадаеми. Докато прелистваше един малък том, украсен в стила на стенописите, един мъж го доближи безшумно, като че ли бе свикнал да дебне всичко и всички, и Лиан се стресна.
Взря се в черните очи, хлътнали дълбоко в костите като в пещери. Враждебността в тези очи беше стряскащо явна. Лиан веднага осъзна, че този път няма да има полза от магията на гласа си.
Емант беше нисък за ааким, но все пак стърчеше над него и имаше могъщо телосложение, едра глава и дебел як врат. Въпреки теглото си се движеше с изящна, дори застрашителна ловкост. В гъстата му черна брада се врязваха два белега, извити от дясното ухо до ъгъла на устата.
— Емант, това е Лиан, аакимнинг. Внимавай да не му показваш никакви тайни — весело се обади Раел. — Той е познавач на хрониките от Чантед. Позволиш ли му да прочете нещо, никога няма да го забрави.
— Известно ми е как подготвят майсторите летописци — сърдито отвърна библиотекарят. — Какво искаш?
Лиан обясни защо се интересува от стари сказания, но дори в неговите уши думите му звучаха детински и нелепо.
— Тук не отделяме излишно време да се занимаваме с тези неща — троснато каза Емант, — макар и да попълваме Преданията след идването ни от Аакан, тоест отдавна. Имам екземпляри от много книги, но не мисля, че би намерил каквото търсиш. Томовете са хиляди, обаче нито един не е на твоя език, нито пък на друго наречие от Сантенар. Не можеш да ги прочетеш. А и да можеше, цял живот не би ти стигнал.
— Проучих Преданието за Възбраната — възрази Лиан. — Бих искал да знам какво разказват аакимите за онази епоха.
— Чух вече — ухили се Емант. — Закъснял си със столетия. Изпратихме архивите си за древните времена в Стасор. Ако си дошъл за това…
Лиан губеше надежда. Когото и да попиташе, никой не знаеше нищо.
— Няма ли кой в Шазмак да ми разкаже за онези събития?
Емант стисна ръката му с прекалено дългите си пръсти толкова силно, че чак костите го заболяха.
— Попитай единственият, който е живял тогава и е бил там — посъветва го с тежка злоба. — Попитай Тенсор, ако посмееш.
Извърна се, но Раел докосна ръката му в настоя тихо:
— Лиан е аакимнинг. Каран го доведе при вас.
— Каран? Чух, че тази дарш се е върнала — изсъска Емант и лицето му се разкриви.
Раел примижа, щом чу обидата. И Лиан се стъписа, въпреки че не знаеше значението на думата. Досега бе срещал от аакимите само любезност. Този мъж несъмнено беше опасен. Взря се по-внимателно в него. Лицето му беше осеяно с белези и говореше с подчертан акцент, който Лиан не можеше да определи.
— Емант! — възкликна Раел. — Това е минало. Ти даде дума. И Тенсор би искал той да се чувства добре сред нас.
— Да де — измърмори Емант. — Тенсор вече ми прати вест за Каран.
Гледаха се втренчено няколко секунди, после библиотекарят вдигна рамене и пак се обърна към Лиан.
— Не търсиш ли и друго сказание? — попита някак уклончиво, възвърнал си сдържаността. — Долових, че нещо човъркаше ума ти, когато влезе тук. Какво е то?
Лиан се сепна. „Огледалото!“ Огледало, огледало, огледало… Думата се отразяваше безкрайно в ума му.
Емант впиваше поглед в очите му. Огледало, огледало… Лиан се вторачи в ботушите си, след миг стисна клепачи. Представи си лицето на Каран и я чу: „Не казвай никому“.
Стояха до един от големите прозорци. Навън шумът на вятъра се надигна от хленч във вой. Дори със затворени очи Лиан усещаше изгарящото присъствие на Емант. Накрая вдигна глава и погледна библиотекаря в очите. Силата им го жегна.
— Кое е сказанието? — меко повтори Емант.
— За Огледалото на Аакан — изпъшка Лиан, сякаш нямаше въздух в дробовете си.
— Аха! — Погледът на библиотекаря зашари по лицето му. — И защо точно то? Огледалото е изгубено още в древността, а тайната му се пази строго. Ти как научи за него?
Лиан понечи да извие глава, но ръката на Емант стисна пръстите му. Тялото му се разтърси и той не можа да спре езика си.
— Огледалото е намерено.
Смаяният Раел едва не тупна на пода: веднага сравни чутото от Лиан и от Каран и неизбежният извод го покруси. Той протегна ръка и хвана рамото на Лиан, който отново можеше да диша и да мисли.
Емант хвърли поглед към Раел.
— Намерено значи? И какво ли знае Каран за това?
Дебелият му глас прозвуча пискливо. Лиан чак сега проумяваше глупостта си. Какво му бе направил този Емант?
— Нищо! — отсече той. — Чух за това в Чантед.