Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Отнасяха се много любезно със странника, някои дори задаваха въпроси за живота и дарбите му. Той се зарадва, че те също съхраняват Преданията и знаят за празника в Чантед, но тайничко посърна, защото не бяха чували нито за него, нито за сказанията му.
В късния следобед — Каран и Лиан пиеха чай — дойде Раел.
— Имам новина, която ще те разведри — каза на Каран. — Тенсор ще е тук след няколко дни, най-много след седмица.
Изтърваната от Каран купичка се строши на масата и чаят плисна към сборника на Лиан. Той грабна книгата и я избърса в ризата си. Докато разчистят, Каран се овладя и гласът й не я издаде.
— Тенсор… Мислех, че е отвъд Туркадско море.
— Натам замина, но явно събитията са го подтикнали да се върне. Току-що получихме съобщение, изпратено от Туркад преди два дни. Сигурно вече доближава Банадор. Ще ти се зарадва.
— Надявам се — отрони тя с някак особен тон.
Когато Раел излезе и останаха сами, тя дълго седя като вкаменена, без да отвори уста. После стана, отиде в стаята си и затвори вратата. Намести се на широкия като стол перваз и остана така часове наред, опряла рамо в стъклото, дори след като навън притъмня и прозорецът се преобрази в огледало, показващо само нейното лице.
„Тенсор!“ Какво да прави? Нищо не й хрумваше. Бе пропуснала шанса да им даде Огледалото, но се бе озовала в капан тук с него. И бе вкарала и Лиан в клопката.
Отначало той уважи желанието й да се уедини, но накрая любопитството надделя и го накара да почука на вратата. Каран не се обади, но Лиан влезе: носеше горещ чай и чиния с остатъци от вечерята. Тя му посочи нара и той седна, погледна я, после се извърна.
Каран неочаквано скочи от перваза.
— Трябва да се махна! — извика и изфуча от стаята.
Лиан не разбра от него ли иска да се отърве, или от Шазмак. Намусен чоплеше храната и пиеше чай, накрая взе чинията и се върна в голямата стая. Цяла вечер попълваше дневника си — не го беше отварял цяла седмица. Писането скоро го погълна и той забрави всякакви грижи.
Каран се прибра късно. Влезе тихо — уморена и нещастна — и се тръшна на дивана срещу него. Погледите им се срещнаха.
— Искаш ли чай?
— Да — отмаляло каза тя.
— Тенсор… — промълви, докато отпиваше от чая. — Знаех си, че не бива да идвам тук.
— Обясни ми. Току-виж ти помогна.
— Не можеш. — Мълчанието стана неловко и тя добави: — Благодаря ти, Лиан. Добре е, че си с мен, но няма с какво да ми помогнеш.
Посред нощ Каран се събуди от страшен, вледеняващ сън. Сънуваше, че Шазмак е предаден и завзет без съпротива, а приятелите й са заклани като покорни овце. Че всичко, което познаваше и обичаше в града, е разрушено и осквернено, а вината е само нейна, защото е донесла Огледалото тук.
Когато се разсъни, принудата да избира й натежа още повече — не помнеше дали е навлякла бедствието, защото е дала Огледалото на аакимите, или защото го е скрила от тях. Знаеше само, че тя е виновна.
Сутринта беше начумерена, държеше се кисело и отчуждено. Лиан се опитваше да я разведри, но тя го скастряше.
През следващите дни той рядко я виждаше: Каран се вдигаше рано от постелята и се прибираше чак след като той си бе легнал.
В стаите беше студено и Лиан не се застояваше вътре, предпочиташе да обикаля залите и коридорите на големия град — понякога с Раел, друг път сам, след като Раел му посочи къде може да ходя без ограничения. Всички се отнасяха към него учтиво и отговаряха на въпросите му с неизменно търпение. Дори и с едно примигване домакините не показваха, че неуморното му любопитство ги дразни. Той научи много за аакимите, наместваше историята им в по-обширните рамки на Преданията и си водеше бележки за своето „Предание за Огледалото“, макар че не задаваше въпроси за този предмет, а те пък изобщо не го споменаваха. А колко по-внушително щеше да звучи от неговата уста „Преданието за Тар Гаарн“, след като бе живял в Шазмак!
Скоро му омръзна да се размотава. Макар че всяка сграда или стенопис бяха своеобразни, представяха все същия мрачен свят. Напразно търсеше Каран — тя излизаше, преди той да се събуди, а и никъде не откри Раел. Сутринта се зае да упражнява изкуството си, но така само си напомняше за Огледалото и подклаждаше копнежа да го види, да го познава. Залиса се с писане в дневника, само че през този ден това не му стигаше.
И го осени идея. Шазмак непременно имаше библиотека. Спомни си и споменаване за нея, когато минаваха край стълбата към една кула. Какъв невероятен късмет за летописеца, допуснат там! Може би дори щеше да научи още нещо за Възбраната. С тази приятна мисъл той тръгна по коридорите, по скоро се залута безнадеждно — стоеше в подножието на дълга стълба, опрял ръка на парапета, и се питаше накъде да поеме и дали не е излязъл от достъпните за него места; но зърна на горната площадка Раел, който слизаше, и му обясни къде иска да отиде.