Невидимият пазител [bg]

— Ха! — възкликна Флора с престорен смях. — Дойдохме си на думата, разбира се! Да изровим сълзливите драми от сапунения сериал. Този, който трябваше да ме пази, ми стори зло — каза тя, имитирайки детско гласче. — Какво? Бедната Амая, кралицата на драмите. Нека ти кажа нещо, сестричке, ти също не я предпази, когато трябваше да го направиш.

— За какво говориш? — попита Джеймс, хващайки жена си за ръка.

— Говоря за нашата майка.

Рос поклати глава, усещайки как напрежението край тях расте.

— Да, за нашата клета, възрастна и слаба майка, за една тежко болна жена, която веднъж си изпусна нервите. Веднъж, но това бе достатъчно, за да бъде заклеймена от цялото семейство — каза Флора, изпълнена с презрение.

Амая я погледна внимателно, преди да отговори.

— Не е вярно, Флора. Животът на мама продължи постарому, моят живот се промени.

— Защо трябваше да ходиш да живееш при леля? Дойде ти като по поръчка, винаги го беше искала, да вършиш каквото ти скимне и да не трябва да работиш в цеха. Добре се уреди, а това с мама бе един-единствен път, неволна грешка, нещастен инцидент…

Амая отскубна ръка от Джеймс и закри лицето си. Пое си въздух между пръстите и много тихо изрече:

— Не бе нещастен инцидент, Флора. Опита се да ме убие.

— Ти винаги си преувеличавала. Тя ми разказа. Ударила ти е един шамар и си паднала върху тезгяха за месене.

— Нападна ме с металната точилка — каза Амая, без да открива лице.

Болката от думите й задави гласа й, който затрепери и замря, сякаш щеше да изчезне завинаги.

— Удари ме по главата и ми счупи пръстите на ръката, с която се пазех, след което продължи да ме удря, когато паднах на земята.

— Лъжа! — изписка Флора, скачайки на крака. — Ти си лъжкиня.

— Седни, Флора — нареди Енграси твърдо.

Флора седна, без да отделя поглед от Амая, която продължаваше да крие лицето си с ръце.

— Сега ти ме слушай — каза леля им. — Сестра ти не лъже. Лекарят, който я прегледа онази нощ, бе доктор Мануел Мартинес, същият, който по онова време лекуваше майка ти от нейната болест. Той препоръча Амая да не се връща вкъщи. Вярно е, че я нападна само веднъж, но бе на път да я убие. Прекара следващите месеци затворена тук, без да излиза, докато раните й зараснаха или се скриха под косата й.

— Не ти вярвам, ударила й е шамар. Амая беше малка и е паднала, наранила се е при падането; просто й е ударила шамар, като всяка нормална майка на дъщеря си, още повече в онези времена. Но ти… — обърна се тя към Амая с презрително свити устни, — ти цял живот си я мразила. И когато трябваше, не се погрижи за нея, постъпи като онзи баща и се възползва от случая, за да я нараниш.

— Какво говориш? — извика Амая, откривайки набразденото си от сълзи лице.

— Казвам, че можеше да й помогнеш, когато се случи онова в болницата.