Дъщерите на Костотрошача [bg]

— Аз съм различна, Алвин. Аз приличам по-скоро на теб. Аз съм единственото хубаво нещо, което можеш да имаш. Аз мога да живея в твоя свят, можем да бъдем заедно.

Той отново не отговори, затова Бетани пристъпи напред и пресегна към дясната му ръка. Докосна пръстите му. Хвана ръката и я придърпа към себе си. Допря я до корема си.

— Това ли искаш? Ммм? — каза го тихичко и съвсем непосредствено, понеже знаеше, че с радост би паднала в обятията му, само и само да се избави от безпомощното си пленничество. — Ти не искаш да ме нараниш, Алвин. Искаш да ме обичаш.

Бетани вдигна блузата си и постави студената му трепереща ръка на корема си.

— Аз мога да бъда твоя, изцяло твоя. И аз искам това, Алвин…

Той подържа лявата си ръка върху кожата й за миг, после я дръпна.

— Така ли би се отнесъл един баща с дъщеря си?

Разбира се! Тя продължаваше да гледа на света през собствените си очи. А през неговите тя беше дъщеря и той искаше да й бъде баща, нали й го каза. Колко глупаво от нейна страна да допусне, че той е мъж, който иска да бъде съблазнен.

Но въпреки това ставаше дума за съблазняване, макар и не за сексуално съблазняване. Алвин искаше да я подмами като свое дете. И искаше да бъде обичан, както дъщеря обича баща си. Бетани обаче не знаеше как се обича един баща. И от тази мисъл започна да изпада в паника.

Костотрошача стоеше изправен над нея, дишаше равномерно и не показваше с нищо, че е отвратен от Бетани.

— Виждаш ли, ето това е проблемът — каза той. — Всички бащи са лъжци и нито една дъщеря не знае какво означава всъщност да бъдеш обичана от баща. Или да обичаш баща.

— Тогава защо идваш тук без риза? — попита тя.

— Исках да те впечатля. Кожата ти много прилича на моята. Ние вече сме еднакви. Аз бих могъл да ти бъда баща, Бетани.

— Но ти ме объркваш. Как можеш да очакваш едно момиче да направи каквото искаш от него, ако изпращаш объркващи сигнали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами например, като влизаш тук с голи гърди, а прекрасно знаеш, че кожата ти е много красива. Или пък като си тръгваш, след като си ми обяснил колко много ти се иска да ми строшиш костите. Не мога да разбера дали ме обичаш, или ме мразиш.

— Защото едновременно те обичам и те мразя — отговори той и в гласа му имаше само неподправена искреност.

— Аз… аз си мислех, че ме харесваш.

— Така е. Но в същото време ми се иска да ти строша костите. Трудно ми е да седя в една стая с теб, и да не позволявам на желанието да ме завладее.

— Значи наистина искаш да ме убиеш? — провикна се тя.

Очите им се приковаха взаимно като в транс, докато накрая Костотрошача не отмести своите към вратата.

— Можеш ли да бъдеш искрена с мен? — попита той.

— Да.

— Ще се страхуваш ли да вървиш по улицата заедно с мен?