Дъщерите на Костотрошача [bg]

Алвин издърпа стъпалото с две ръце и свали тялото от каросерията. То тупна върху стария, покрит със слама под на хамбара. Никакво изсумтяване, никакво стенание, понеже мъжът не можеше да използва гласните си струни, а и ударът беше твърде лек, за да счупи някоя кост.

Приведе се над лицето му, понеже знаеше, че ококорените му очи виждат.

— Наричат ме Костотрошача — осведоми го. — Но всъщност съм Сатаната и дъщеря ти е при мен.

Усмихна се, но мъжът не му отвърна със същото.

Алвин вдигна тялото, преметна го през рамо и вдигна падналата обувка. Излезе от хамбара, без дори да се огледа дали са сами. Старата ферма, завещана от майка му, беше на петнайсет километра от най-близкия павиран път и тук идваше само по някой заблуден ловец, който не обръщаше внимание на знаците „Частна собственост! Влизането забранено!“, които Алвин беше поставил по периметъра на заемащия площ от трийсет и два хектара имот.

Кипариси образуваха естествена граница около хамбара, къщата и дългата, кафява и прекалено обрасла морава, ширнала се на половин хектар. След като погреба майка си отзад преди повече от двайсет години, той заключи имота и замина за града. Не си беше направил труда да поддържа къщата и тя на практика беше станала необитаема за човек с неговите вкусове. Използваше я само заради мазето, където практикуваше заниманията си.

Спря на половината път до къщата, обърна се и огледа наоколо. И цяла година да останеха тук, никой нямаше да разбере. Щяха да търсят Костотрошача из цял Тексас, а той щеше да бъде тук, на трийсет и пет километра южно от Идън, в мазето заедно с бащата и с неговата дъщеря.

Алвин влезе в къщата и тръгна по коридора към вратата за мазето. Старателно беше измил кухнята и тоалетната и вътре все още се усещаше мирис на белина. Щом оставеше мъжа в стаята му, щеше да си вземе душ и да се почисти. Най-добре да е чист, преди отново да говори с дъщерята.

Остави вратата отворена и слезе по циментовите стъпала. Електричеството на фермата беше прекъснато преди десетина години, но газените лампи бяха много подходящи за такова място. Криеха цялата мръсотия.

Алвин спря в подножието на стълбите и погледна надолу по коридора към стаята на дъщеря си, която си оставаше заключена. Какво ли правеше тя сега? Дали газената лампа беше изгоряла? Дали се чудеше как да му достави удоволствие? Или разглеждаше кръста, който той беше поставил на стената?

Дишането му се учести и той се извърна. Вратата на втората стая, в която бе държал момичето през първите дни, беше отворена към мрачната вътрешност.

Алвин намести тялото на рамото си и тръгна по коридора към стаята. Стовари мъжа върху леглото и го остави както се беше строполил — с едната ръка през шията, другата под гърба и с поглед, вперен в тавана.

Позачуди се дали да не говори с него, но това си беше чиста загуба на време. Подземната стая беше мъжделиво осветена от дневната светлина, процеждаща се от пролуките в ъглите на тавана. Скоро действието на успокоителното щеше да отслабне и мъжът щеше да опознае стаята. А се беше оказал много изобретателен.