Дъщерите на Костотрошача [bg]

Виждаше странните дървени блокчета, които оформяха нещо като кръст на стената, и разсеяно се чудеше за какво ли е предназначено това съоръжение. Само че съзнанието й вече не съумяваше с лекота да сглобява отделните парченца.

От колко време беше в това мазе? Пет или шест дни? Може би повече. Беше минал поне един ден, откакто Алвин Финч, Костотрошача, й се беше представил. След като той си тръгна, тя остана сама със страха си и вече цяла вечност се бореше с мисълта, че е просто въпрос на време, преди той да започне да й троши костите една по една.

Странно как един-единствен случай може да обърне с главата надолу цялото разбиране на човек за живота. Как тъкмо планираш да заминеш за Ню Йорк, за да се усмихваш пред камерата, а на следващата седмица смяташ за глупак всеки, който пропилява дори миг от живота си, за да направи впечатление на другите по каквато и да било причина.

Но не ти ли е интересно как да направиш впечатление на Алвин?

Е, ако опитът да оцелееш в света на Алвин наричаме старание да му направиш впечатление, тогава да, може би щеше да се опита да му направи впечатление.

Мисълта пропълзя в съзнанието й и после изчезна, а Бетани се помъчи да я върне, но не успя. Беше нещо свързано с опита й да впечатли Алвин.

Да, точно така, интересно как можеше да направи впечатление на Алвин. Или на Сатаната, Костотрошача, или както там искаше да го наричат.

Онова, което Бетани беше научила, докато лежеше в мрака без храна, без вода и дори и без гърне, в което да се изпишка, беше, че тук долу е безпомощна. Абсолютно и напълно безпомощна и неспособна да промени каквото и да било.

Нямаше спасителен договор с Ню Йорк.

Нямаше ФБР.

Нямаше баща, който да й се притече на помощ.

Нямаше и майка, която да направи нещо повече от това да крещи на всички, че не правят достатъчно, за да намерят нейната дъщеря модел, която щеше да стане прочута, за бога! Въпреки това, майка й беше единственият човек, на когото дължеше живота си, затова тя й липсваше. Какво ли не би дала да чуе някоя цинична и остра забележка от устата й в момента.

Струваше й се направо неприлично да размишлява дали ще й липсва да бъде мажоретка — тази тревога й приличаше на дребна хлебарка, която обикаля покрай настоящата й реалност и само безполезно я разсейва.

Видя една хлебарка да се катери по стената.

Другото нещо, което Бетани установи, беше колко дълбоко я наранява провалът на баща й. Можеше да се каже, че дори ненавиждаше Райън повече от всекиго, задето не се беше справил както трябва с ролята си на баща. Баща й беше само един. А къде беше той, когато тя имаше нужда от него? Само повтаряше колко много иска да й бъде баща, а къде беше?

Баща й не й помагаше повече от Бог. Ще бъда тук, ще бъда тук, ще бъда тук, обаче всъщност никога, никога, никога не беше до нея. Дори преподавателят по теология в училище не вярваше истински, че Бог е способен да я избави от труден ден, камо ли от пъкъла на Сатаната.