Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

В реалния свят аксонът беше изключително тънка нишка, но в микроминиатюризирания свят на кораба представляваше тръба с диаметър стотина километра. Що се отнася до дължината, той беше много по-дълъг от самата клетка. Преминаването от единия до другия му край сигурно беше еквивалентно на пътуване от Земята до Луната няколко десетки пъти. От друга страна, скоростта им по миниатюризираната скала беше значителна част от скоростта на светлината.

Но нямаше никакъв знак, че скоростта им е толкова висока. Корабът се носеше по течението, а край тях имаше много по-малко макромолекули или органели, отколкото в клетъчното тяло. Ако някои структурни нишки издържаха на потока и оставаха неподвижни спрямо клетъчната мембрана, потокът преминаваше край тях твърде бързо за да ги забележат, дори и да отразяваха значителен брой фотони, което едва ли беше вярно.

Така че Морисън се предаде. Навън нямаше нищо за гледане.

Все пак трябваше да следи екрана. Скептичните вълни бяха станали дори още по-силни. Останалите вълни се отделяха все по-трудно. Бяха толкова силни, че надхвърляха способността на компютъра да приема.

Нещо повече, сложните колебания на скептичните вълни бяха преминали в поредици от неправилни пикове. Очевидно, дори при пълно увеличение не успяваше да види всичките им детайли. Явно имаше нужда от лазерна разпечатка, която би била достатъчно ясна, за да бъде изследвана под микроскоп.

Конев беше разкопчал колана си и надвесен над облегалката си се взираше в екрана.

— Никога не съм виждал нещо подобно.

— Нито пък аз — отвърна Морисън, — а изучавам скептичните вълни от близо двайсет години. Нищо подобно.

— Значи бях прав за аксона?

— Напълно, Юрий. Вълните се съсредоточават тук просто прекрасно.

— И какво е значението им?

Морисън безпомощно разпери ръце.

— Хванахте ме на тясно. Тъй като не съм виждал подобно нещо, не бих могъл да го разтълкувам.

— Не, не — нетърпеливо възрази Конев. — Вие говорите за изображението на екрана, а аз имам предвид индукцията. Истинските приемници са нашите умове, с помощта на вашата машина. Какво приемате? Картини? Думи?

— Нищо.

— Не е възможно.

— А вие приемате ли нещо?

— Това е вашата машина. Настроена е към вашия ум.

— Юрий, преди уловихте някакви представи.

Дежньов се намеси със сух глас:

— Баща ми казваше: „Ако искаш да чуеш, трябва да започнеш да слушаш.“

— Дежньов-старши е прав — каза Боранова. — Няма да приемем нищо, ако пълним умовете си с викове и кавги.

Конев пое дълбоко въздух и каза с непривична за него мекота:

— Много добре, нека да се съсредоточим.

Над екипажа надвисна непривична тишина.

Калинина плахо наруши мълчанието.

— Няма време.

— За какво няма време, София? — попита Боранова.

— Исках да кажа, че това е фразата, което усетих: „Няма време.“

— Искате да кажете, че сте я приели от скептичните вълни на Шапиров? — каза Морисън.

— Не знам. Възможно ли е?

— Миг по-рано и аз имах същата мисъл — заяви Боранова. — Помислих си, че ще разнищим по-лесно проблема, ако наблюдаваме на екрана скептичните вълни и изчакаме някаква неочаквана промяна. Може би образите се създават не от самите вълни, а от промяната им. Но след това реших, че чакането може да се проточи дълго, а ние нямаме достатъчно време.