Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

Морисън протегна ръка и се усмихна.

— Разрешено ли е?

Калинина погледна назад към Боранова и помръдна с рамене, все едно, че искаше да каже: „На кого му пука!“ След като даде бонбон на Морисън, София също сложи един в устата си.

— Това е ужасно, Албърт! — повтори тя.

— Кое, София?

— Как можем да минем през тази клетка, без да я изучим подробно?

— Имаме определена задача.

— Да, но възможно е в продължение на години никой да не отиде отново в мозъка. Може би никога. Когато в бъдеще някой прочете как този кораб и екипажа му са профучали, без да поглеждат встрани, за какви ли варвари ще ни помислят?

Тя шепнеше тихо и главите им бяха сведени една до друга. Морисън откри, че близостта й му е приятна.

Толкова ли беше загрубял към заплахите на ситуацията — постоянното плъзгане по ръба на пропастта на спонтанната деминиатюризация; възможността във всеки момент да загинат за части от секундата — та се радваше на незначителния факт, че устните му са толкова близо до лицето на една хубава жена?

Е, трябваше ли да възразява? Нека близостта да притъпява страховете, за да ги забрави поне за момент.

Морисън помнеше ясни образ, който беше видял съвсем скоро — щастлива, усмихната, красива девойка. Не успя да открие свои мисли в този образ, дошъл толкова неочаквано от нищото. А след това не се появи, дори и сега, но си го представяше отчетливо и спомена накара сърцето му да се свие от топло чувство.

Усети моментен порив да я целуне леко, просто едно докосване с устни по бузата, но го подтисна. Ако тя реши, че целувката е била не на място, щеше да се почувства като невероятен глупак.

— Хората от бъдещето ще знаят, че сме имали мисия — отвърна учтиво Морисън. — Ще ни разберат.

— Чудя се — започна Калинина, след това замълча и отправи почти страхлив поглед към Конев, който стоеше изправен както обикновено, безучастен към всяка дума или движение на Калинина.

Калинина включи компютъра си, настрои го в текстообработващ режим и бързо написа на руски: „ЮРИЙ Е ФАНАТИК, КОЙТО ЖЕРТВА ВСИЧКО ЗАРАДИ МАНИЯТА СИ. НЯМА НИКАКЪВ ШАНС ДА ПРОЧЕТЕМ МИСЛИ, НО ТОЙ СЕ ОПИТВА ДА УБЕДИ ВСИЧКИ.“ Изтри го, след това напечата: „ВСИЧКИ НИЕ СМЕ НЕГОВИ ЖЕРТВИ.“ и веднага смени режима на компютъра.

„Вместо «ние» да се чете «аз»“, помисли си тъжно Морисън. Колебливо погледна към уреда си. Като че ли мисловните вълни, които бяха станали неясни, започват да увеличават интензитета си. Погледна навън, като че ли можеше да каже на какво разстояние се намира аксона, но разбира се нямаше начин да го разбере.

Спря програмата си, превключи в текстов режим и написа на руски с латински букви: „ТОЙ СЪЩО Е ЖЕРТВА НА СЕБЕ СИ.“

Калинина незабавно отвърна: „НЕ. НЕ ВЯРВАМ, ЧЕ ХОРАТА МОГАТ ДА БЪДАТ ЖЕРТВИ НА САМИТЕ СЕБЕ СИ.“